Странджа

На картата изглежда като хълмиста равнина. Нали е нисичка, разпилява се, губи се в своя ъгъл край Черно море. И наистина не привлича като високите планини. А Странджа има и дълбоки долини, и бистри реки, и кичести ридове, и гъсти гори с поляни и цветя, каквито човек не е сънувал. И се простира тя почти до Босфора и се шири чак до Марица! И е хубава, много хубава тази скъпа и драга родна планина.

Къде другаде има този планинско-морски климат, тая неизброима птича гора, тия сини небеса и бели облаци, тая чудна земя с плодородни лъки!

Какви кораби строят от нейните яки дъбове! Какво богатство се вади от нейните недра в мините й! Що ли пък не се среща из градините й - и лозя, и бадем, и нар, и ябълка райска! Елени и сърни припкат из горите й. Диви петли и фазани гордо се перчат. В гъсталаците й грухтят глигани. Гората й е не само пъстра, но и чудна с дъбове и буки..

(164 думи)

(По Ст. Станчев)

Златният ключ (откъс)

Възседнал изтежко черен кон, извил лакът на левия си хълбок, Сирак Стойко минаваше по църковната улица и подкованите копита на коня чаткаха равномерно по калдъръма. Тъкмо да прекоси кривия сокак отсам църковната порта, иззад ъгъла внезапно изскочи Богдана Цонина. Конят трепна. Сирак Стойко дръпна юздата му и добичето спря на мястото си. Изплашена от ненадейната среща, девойката отскочи назад и краищата на дългата й аленочервена рокля се преметнаха, блеснаха белите й нозе, обути в шарени налъми.

- Ух, как се изплаших! - продума сама на себе си Богдана, после дигна очи към конника и се усмихна. Лицето й бързо се покри с руменина, а очите й се напълниха с влага, сякаш беше готова да заплаче през усмивката си.

Сирак Стойко я погледна с остър, гневен поглед, но вместо да изрече ругателни думи, изръмжа:

- Чие момиче си ти?

- Богдана Цонина.

Сирак Стойко остана още за миг тъй, лице срещу лице с момичето, като че ли да запомни името му, после подкара коня и се отдалечи.

(166 думи)

(По Д. Талев)

Под игото (откъс)

Планинският вятър духаше вече доста свеж и силен, шумотевицата в листата се сливаше с бученето му и глухото боботене на гръмотевицата. Скоро тя наближи застрашително, изтрещя над главата на бежанеца и потъна някъде в безпределното пространство. Кратката почивка и свежият въздух повърнаха сили на Кралича. Той видя, че ще вали, и тръгна бързо нататък, за да намери някакъв подслон от бурята. Дърветата около него шумяха плачевно, високите брястове се прегъваха от силата на вятъра, тревите и бурените съскаха, цялата природа беше нащрек и фучеше страховито. Едри капки дъжд закапаха рядко и тупаха като куршуми в земята. Светкавицата пак излъкатуши по гърба на Балкана и тозчас подир нея гръмотевицата с гороломна сила заскача и затрещя на небето, като че ще го провали. Силен дъжд рукна, блъснат от бясната виелица. Мълниите браздяха облаци и тъмнини и синият им бледен свет лик придаваше фантастичен образ на дърветата и планината. Тия мигновени вълшебни картини, сменявани тутакси с дълбок мрак, приличаха на феерия. Имаше някаква дивна прелест в тая борба на стихиите, в тоя разговор на хоризонтите, в това адско представление, в което чудовищното сблъскване на безграничното с тайнственото се слива в една неземна, демонична хармония.

(190 думи)

(По Ив. Вазов)

Древна и млада приказка за България

България започва от устрема на Аспаруховата конница - от славянската реч на нашите деди и прадеди. Тя е скътала в земята си дворците на Велики Преслав и Плиска. Десницата й държи и носи факела на Кирило-Методиевите писмена. Нейният глас звучи от Омуртаговата колона чрез словата на един прабългарски философ: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда, и нека роденият последен, като гледа това, да си спомни за тоя, който го е направил.”

България има не само Златния век на Симеона, но и верните другари на селския пастир Ивайло Бърдоквата. Има ослепените войници на Самуила, които се препъват в камъните и трънаците, падат на земята и отново се вдигат, за да продължат опипом през деретата на Пирин и Рила към родните си домове, към децата и невестите си. България има шишмановите бойци, живели в песента с маждраците си „като гъста гора”, със сабите си „като ясно слънце”. Има висотите на Търновград. Има забитата в опожарената и почернена от нашествениците земя главня и пророческите слова: „Когато главнята се разлисти и покарат по нея малки клончета, нека тоя ден бъде първият ден на свободата на моя народ”.

(186 думи)

(По Г. Струмски)

****

Щом човечеството е станало толкова могъщо, че да осигури собственото си самоубийство, това точно толкова означава, че има силата да избере живота... Ако човекът не беше създал камерата, нямаше да има филмите на великия художник, ако човек не бе създал органа… нямаше да звучи музиката на Бах. Космическата тъга и песимизъм винаги изглеждат привлекателни и дълбокомислени, оптимизмът - глуповат и повърхностен. Но те са съществували заедно, откакто човекът е започнал да мисли. Радостта от познанието и тъгата от познанието, съчетани, създават красотата на мисълта.

Аз си оставам оптимист, когато мисля за едно по-добро бъдеще на света, и пълен песимист, че ще успея да го доживея.

(104 думи)

(По Г. Данаилов)

****

През планината от юг духаше добрият стар вятър. От очистеното небе през светналите клонки в горичката навлизаше пролетното слънце. Снегът се затопи, потекоха на разни страни мътни поточета. Гората почна да шуми, да шушнат в нея сто млади и добри ветрове.

Ден след ден напъпилата гора се разлисти, спуснаха се по леските реси като котешки лапички. Разпукнаха се цветове, поникнаха нови треви, бурени. Пойните птичета напълниха гората. Зажужукаха диви пчели с мъх по крачетата, по коремчетата. Запълзяха бръмбари, запрелитаха мушици, пеперуди. Ниско над рекичката полетяха водни кончета с крилца от тънка коприна.

От гората закука и кукувица…Беше дошъл април и в Зелената планина, и в Синята планина. В габъровата горица гукаха гълъби.

(112 думи)

(По З. Сребров)

****

Ако се обърнем към нашето Възраждане, ще видим десетки, стотици хора, които са давали пари, за да изучат талантливи момчета, да се издават вестници и списания „на ползу роду”.

Думата „безкористност” може би не е особено красива като дума, но тя е дума, чието значение е наситено с човещина и благородство. Лишете професията на лекаря от безкористността, тя загубва най-ценното си. Вложете „корист” в изкуството, и то загубва красотата си. Махнете „безкористността” в отношенията между хората, и те вече нямат стойност. Защото парите, освен друго, имат и способността да обезценяват някои неща.

По парите не може да се съди за хората, но по отношението на хората към парите може да се съди доколко заслужават името „човек”.

(116 думи)

(По О. Кръстева)

****

Снежинките падаха по главата, по раменете, по брадата на Великана вятър! Скоро той заприлича на бял оснежен дъб. Мяташе ръце като клони над голямата канара, дигаше къделените си вежди, кокореше очите си - най-после му се доспа. Нежното шумолене на снежинките в дъбовата шума го приспиваше, бялата снежна гора го омая...

Великанът вятър легна отново под голямата канара и се усмихваше - беше доволен!.. Снегът спря да вали. Стана тихо в гората... Сега вече гората му харесваше - светла, бяла и чиста като невеста, накичена с бели венци, нагиздена с бяла булчинска дреха.

А от хралупата на стария дъб насреща току изскочи пак катеричката. Тя помириса снега, метна кафявата си мъхната опашка, покатери се на оснежения върхар на дъба...

В бялата млечна далечина избухваха червени, жълти, сини огньове, пръскаха се на ярки звезди - високо, високо в помътненото небе.

(135 думи)

(По З. Сребров)

****

Пътеката се вдигна нагоре, до самото небе. Стоях на Вихрен - върха на бурите, и си казвах:

- Дотук човек се изкачва. Оттук нататък трябва да лети, защото започва небето.

Пред мене беше Пирин планина - с върхове и езера, с поляни и страшни пропасти. Протегнех ли ръце от върха надолу, можех да докосна кестените на Беласица, белите камъни на Огражден или върховете на Беровската планина.

Погледнех ли на север, пред очите ми заставаха Рила и Родопа, а някъде нататък - далечните контури на стария Балкан. Провикнех ли се от високото, можеше да ме чуе цялата земя.

Пред мене беше моят край - с широки полета и високи планини, с далечни и близки села. Може пеша цял живот да вървиш по течението на Струма и Места, може долу да живееш векове, но никога няма да откриеш истински моя край, както от Вихрен.

Аз тръгнах към него оттука, от Пирин планина.

Някога Иван Вазов беше казал за този връх:

- А погледнеш ли нагоре, виждаш бога!

Аз погледнах - през върхове и долове, през реки и полета, за да видя душата на своята земя.

Протегнах ръце към орела, който се виеше на върха.

(192 думи)

(По Е. Евтимов)

Пирине мой!

И ме понесе орелът.

Зимата пристигна разлютена, затъмни слънцето, обрули последните листа от клоните на крушата и почна да сипе сняг. Затрупа голямата нива. Метна бял юрган върху житните стръкчета, те се затоплиха, почнаха да се прозяват, казаха си „лека нощ” и заспаха. Когато се пробудиха след дългия сън, видяха, че белия сняг го няма, мътни ручеи се спускат надоле към голямата река, а от южните страни са пристигнали крилати гости. Житните стръкчета оживяха и се размърдаха. Слънцето ги напече хубаво, вятърът почна да ги люлее, а старата круша им се радваше като майка, шумеше с младите си листа и им разказваше приказката за непослушното агънце, което се отлъчило от стадото на овчаря, навлязло самичко в тъмната гора и вълкът го изял.

(118 думи)

(По А. Каралийчев)

****

Цялата черна гора се залюля, замята, забуча. В доловете зашумяха листа, дигнаха се като птичета в небето. Мъховете затреперяха. Засвириха с тънки свирки сините скали от върховете. Заспалият таралеж, свит на кълбо до дънера на стария дъб, уплашено подаде муцуна, сви се от студ в бодлите си и се търкулна в дола. Катеричката, която се подаваше от хралупата на дъба, усети ледения дъх на вятъра и се скри в дупката си. Два големи черни орела се издигнаха до тъмния облак. Разпериха широко-широко крилете си, направиха голям кръг по небето и поведоха облака над почернялата гора.

Тогава от черния облак, който затуляше слънцето и покри гората, започна да вали сняг. Като бели пеперуди полетяха снежинките, пръснаха се над гората, по каменните върхове, навлязоха в доловете...

(124 думи)

(По З. Сребров)

Есен

Дойде октомври и буковите гори пламнаха. Пурпурночервеното вземаше очите, брезите се жълтееха между него с оределите си листа, върховете на елите и боровете придобиваха восъчносив цвят, а между тях се издигаха трепетликите като огнени ножове. Постепенно зеленото изчезваше. То жълтееше, изгаряше, криеше се дълбоко в недрата на гората и умираше със самото лято. По гребена на планината есента беше бърза и кратка. Букът припламна за няколко дни. След първата слана земята се покри с окапали листа - дебел шумящ килим, който издаваше всяка наша стъпка. Гората оголя, светлината нахлу в нея отвред и направи стеблата на букаците да изглеждат още по-бели, а мъховете по тях - тъмносини.

Още нямаше дъждове. Слънцето изгряваше и залязваше върху бледосиньото, меко, уморено небе. Сладка тишина пълнеше усоите, сякаш горите бяха упоени от безумните багри на есента.

(130 думи)

(По Е. Станев)

****

Представете си: лятна привечер в боров лес. Неми дървета, застинали в дрямка. Клони, потънали в мир. Листа, които отпочиват от жегата. Изведнъж долавяш някакъв звън, наподобяващ на жужене. Бръмчене от тихи струни, звъннали над тебе като песен... От тавана на гората ли се процежда хладен въздух, или от земята се вдигат нагорещени вълни, уловени в мембраните на милиони иглици...

Гората е населена от сенки - свят от сенки неспокойни, мързеливи, жизнени, живи, откровени и потайни, смехотворни, застрашителни, играещи със слънцето на „жмичка”.

Изгрява зеленото заедно с изгрева. Залязва заедно със залеза. Наедрява с часовете на деня, за да се стопи в синините на настъпващата вечер, след като те е окъпало със свежест, освежило те е с баграта си, подмладило те е със зелената си красота.

(124 думи)

(По Н. Хайтов)

****

За изключителните творчески виждания и богатото въображение на незнайния резбар - майстор на вратата - можем да съдим и по един незабележим на пръв поглед факт. Ако отдалеч розетите дават впечатление на напълно еднаква разработка на плетеницата във всички розети, внимателното им разглеждане открива, че всяка от тях е отделно, напълно различно изпълнение на плетеницата. Това е могъл да си позволи само майстор... с установено виждане за съзвучие на композицията.

Сложната и богата композиция на трона... показва... приложението на усъвършенствана резбарска техника - дори и използването на струг.

Едно прецизно изследване на дърворезбата показва, че тя е по-стара от дърворезбата на Хрельовата врата в Рилския манастир... за потвърждаване на този факт ни служи още една подробност от мотивите на резбата.

Значително увеличаване на собствения добив на желязо в страната, особено през XIV век, е дало възможност за създаване през царуването на Иван Александър на цели школи от майстори-ковачи.

(143 думи)

(По П. Константинов)

****

Сърничката се беше родила в планината, в голямата стара гора, която стигаше до Черни връх. Тя обичаше гората. Там имаше всичко: и зелени листа през лятото, и трева, и боровинки, и много, много вода от потоците, които слизаха покрай мъховете и къпините. Сърничката обичаше да пие вода направо от изворите. В тях играеха сребърни рибки. Долу, в облите камъни на морените, растеше здравец, и цялата гора миришеше на хубаво. В клоните на дърветата пееха птички: сини, с жълто по шийките; черни, с червени човчици и бели коремчета; шарени, с качулчици, с разперени опашки. В края на гората чукаше кълвачът, а дълбоко - гугукаха гривеци. Имаше пчели и калинки, водни кончета над рекичките и зайчета с дълги уши и къси опашки.

(119 думи)

(По З. Сребров)

****

Понякога се чудя на странните неща, които се случват с думите, с хубавите думи, които чезнат без никакво видимо основание, без никаква причина. Питам се защо например думата „шумка” (за лист от дърво) отстъпи на „лист”, та вече не може да се разбере за лист от книга ли говорим, за лист ламарина, шперплатов лист или за лист от явор или бук, т. е. за шумка. Едно е да се каже „разшуми се гората” вместо „разлисти се гората”, защото може и книга да се разлисти, но само гората може да се разшуми. Листът не говори нищо, но „шумката” шуми...

С помощта на тая дума казваме „шумак” вместо „гъстак”. Шумакът е гъстак от широколистни дървета, а не въобще гъстак. Думите „шумотевица”, „шумоли” са свързани с „шумка”, която забравихме и заместихме с безличната и неопределена лист... Или пък думата „фукна” вместо „изхвърча”?

Сега за греене на слънцето остана една-едничка дума „грее”. Всички други степени на тая дума, характерни за „селския” език, като „пече”, „припича”, „прежуря”, „пали”, „пърли”, „гори”, „жари” и т. н. изчезнаха или са на изчезване.

(174 думи)

(По Н. Хайтов)

****

Един-едничък си имаме женски месец - Марта, - да ни е живичка, ама пази, боже. Коварно и изменчиво създание! Нали уж тъмна нощ беше, нали уж вятър и дъжд ни блъскаха в очите - а пък излизаме из бараката и какво да видим? Като грейнала оная ми ти месечина и покрила островърхите лесисти хълмове с една бледна фосфорическа мека светлина и гледаш смътни грамади от върхове, високи и по-ниски, близки и по-далечни, светли и по-тъмни, и всичко това, колкото се снишава, тъмнее, тъмнее и пропада в мрака на огромните долища. Дълбок ли е долът, широк ли е, далеч ли е хълмът, висок ли е, бор ли расте там, бук ли, през там ли ще минем ний, през тук ли, онуй там езеро ли е, сняг ли е, или е гъста млечна мъгла - знаем ли ний! Ще кажеш - ще сбъркаш. Не грей слънце, да го видим ясно. Всичко покрито с тайнствеността и фантастическата лунна нощ. Може да не е денем тъй хубаво, тъй величествено - кой знай, но илюзията го прави сега феерично и ние сме доволни, весели, възхитени, екзалтирани.

(175 думи)

(По А. Константинов)

****

И като гледам тоя невероятен, невъзможен град, аз мисля, че пред мен стои видение, сън, измама на очите! Надали има в света град с подобно живописно местоположение. Мисля си какво чудо-град би станало Търново, ако бе избран за столица на нова България; ако стотните милиони, изсипани за съзидание и украшение на София, биха употребени да окичат с богатите и великолепни здания, дворци, улици, градини, булвари, мостове тия ридове, склонове, чуки, над които се вие змиевидно и лъщи пълноводната Янтра! Това щеше да бъде град вълшебен, цял свят щеше да се стече да се учудва на възхитителната и едничка гледка, дадена от дружните усилия на своенравната природа и човешкото изкуство.

(109 думи)

(По Иван Вазов)