Кратко съдържание на някои от произведенията

Първа глава „Гост” („Под игото” на Иван Вазов)

Чорбаджи Марко Иванов – заможен търговец, патриот и приятел на бащата на Кралича. Възпитава децата си на почтеност и любов към родината. Чорбаджи Марко е главата на семейството и символизира типичния българин – почтен, разумен, прогресивен и родолюбец. Героят е петдесетгодишен, с исполински ръст, леко приведен, но строен. Лицето му е загрубяло от слънцето и ветровете, големите му вежди засенчват сините му очи. Марко е човек на реда, внимателен и добросърдечен, изпълнява християнските норми и държи на приличния вид и образованието на децата си. Самият той обича „учението и учените.“

Чорбаджи Мичо Бейзадето – заможен чорбаджия, краен русофил, пламенна борческа натура, фанатично вярващ в гибелта на турската империя и член на белочерковския комитет.

***

Изобразяването на българското битие започва с 'господарската трапеза', на която са наредени чорбаджи Марко и неговото семейство:

«Хозяйский стол, как всегда, был накрыт подвиноградными лозами…»

Картината се допълва от разкриването на природните дадености и приятната обстановка, обграждаща домакина, неговата покорна жена, старата му майка и многобройната челяд.

«Вместе с дядюшкой Марко, его старухой матерью и женой за столом сидела целая стайка детей, больших и маленьких...»

Марко е главата на семейството, той символизира типичния българин - почтен, разумен, дълбоко уважаващ християнските ценности, прогресивен и родолюбец. Неговата жена представлява типичната християнска съпруга, смирена и покорна, обичаща силно съпруга си. Вазовият герой прилага методи на възпитание, различни от традиционните. Въпреки духовността си Марко не спазва изцяло патриархалните традиции на времето, в което живее. В неговия светоглед онова, което се забранява, по-силно се желае и затова не ограничава децата си материално, дава им да пият вино и им поверява ключа от ковчежето с парите. Той не позволява на майка си да плаши децата с турците, за да не отключи страха им към тях.

«Пусть пьют у меня на глазах, чтоб не было для них вино приманкой… Я не хочу, чтобони стали пьяницами, когда подрастут.» (Марко)

«Дядюшка Марко смотрел на воспитание детей со своей собственной, практической точки зрения. Человек старосветский, необразованный, он от природы был одарен здравым смыслом, хорошо разбирался в людях и знал, что запретный плод всегда кажется слаще. Поэтому, дабы уберечь своих детей от наклонности к воровству, он доверял им ключ от денежного сундука.»

Освен в семейството българинът е представен и в църквата. Вярата, като основен християнски постулат, е друга важна опора в тежкия живот.

«Глубоковерующий и набожный, Марко всячески старался внушить своим сыновьям религиозные чувства. Каждый вечер старшие дети обязаны были слушать, как он читает вечернюю молитву перед божницей. А по воскресеньям и праздникам всем предписывалось ходить в церковь. Это правило соблюдалось очень строго.»

Но наред с вярата, на преден план изпъква и жаждата за знание.
«Но он чувствовал, понималсердцем, что наука — это какая-то таинственная сила, которая призвана изменить мир. Марко верил в науку так же, как верил в бога, — не рассуждая.»

В конце главы в дом Марко вломился Иван, сын деда Манола Кралича из Видина. Иван был заточен в крепости Диарбекир. Дед Манол был его старым товарищем по торговым и другим, более важным делам.

***

„Дядо Йоцо гледа” (Иван Вазов)

Главный герой – 74-ти летний старик дедушка Йоцо. Он жил в одном уединенном горном селе в Искырской речной долине. Дедушка Йоцо провел тяжелую жизнь раба и ослеп на 64-м году жизни – перед началом Русско-турецкой войны. Он остался в живых, но умер для света. Он все время тосковал, что не сможет увидеть «българското» - так он называл свободную Болгарию.

В тех неприступных балканских местах эхо войны было слабым. Дедушке Йоцо сказали, что теперь Болгария свободна. Свобода означала для него, что турков в Болгарии больше нет. Но в своих односельчанах, в их разговорах он не почувствовал ничего нового. «Де е българското?», ­– удивленно спрашивает дедушка. Его мечтой стало увидеть свободную Болгарию.

На 5-м году после освобождения, по селу прошли слухи, что приезжает начальник полиции. Дедушка Йоцо был взволнован – сейчас он увидит «българското».

Приехал начальник и остановился у семейства Денковых. Дядо Йоцо пришел туда и попросил встречи с ним. Встретившись с начальником, он спросил: «Ваша милост ли си, синко?». И получив положительный ответ, тот пожал ему руку и поцеловал погоны на плечах начальника.

Затем была встреча дедушки с солдатом. Этот солдат через некоторое время погиб в войне с Сербией.

Шло время, а в село так никто и не наведовался больше. Дядо Йоцо все также жил старыми впечатлениями.

Однажды разнесся слух, что собираются прокладывать железную дорогу. Эта весть пробудила дедушку от его душевной летаргии – ведь эту дорогу строили ученые болгарские инженеры. Железный путь связывал его мысли со свободной Болгарией. И каждый раз, когда приближался поезд, дедушка взбирался на скалу и махал путникам шляпой вслед – так он приветствовал свободную Болгарию.

Одним вечером дедушка не вернулся домой. Его сын отправился на поиски, и нашел его мертвым с шляпой к руке. Дядо Йоцо внезапно умер, приветстуя новую Болгарию.

Елин Пелин

«Косачи» (на русском)

Таинственная, прохладная, летняя ночь в тракийском поле. Пять селян пришли с Загорских краев в поисках далекой Тракии.

Лазо, слабый, худой парень, разжигает огонь. Остальные, завернутые в плащи мужчины, легли вокруг костра. Одним из них был Благолажа. Под его густыми бровями играют хитрые и умные глаза. Он начал рассказывать невероятные истории о красивой царской дочери. Но Лазо ему не верит и возмущается. Рассказчик пытается объяснить, что жизненные истины тягостные и тяжелые, а рассказы - чудноватые, но хорошие. Они помогают людям отвлечься от правды, почувствовать себя людьми. Лазо недоумевает, а Благолажа продолжает рассказывать о прекрасной, но коварной царице.

Молодой косач слушает историю. Он принял бы даже смерть от такой красавицы. Один из его друзей напомнил, что дома его ждет златовласая невеста. Скоро им жениться, а он оставил ее дома. Но кто знает, нет ли у нее там другого? В душу Лазо закралась смутная догадка, но он молчал.

Таинственная ночная тишина превратилась в зловещую. В небе упала звезда. Благолажа начал петь грустную песню о неверной невестке Стоянице. Лазо, огорченный насмешками друга, молчит. Его слова острыми иглами впиваются в его сердце и захватывает дух от муки. Пенка (невеста) действительно его любит, но она далеко. А глаза, которые ее не видят, начинают забывать ее облик.

Скоро косачи один за другим засыпают. Только Лазо не может сомкнуть глаз, ему неспокойно. Его мысли уносят парня обратно домой. Он решительно отбросил плащ с капюшоном и встал.

Рано утром, когда косачи стали просыпаться, они увидели, что Лазо с ними нет.

«Косачи» (на болгарском)

Лятната нощ в безкрайното тракийско поле е прохладна и изпълнена с приказна тайнственост. Група косачи са дошли от загорските села тук, в Тракийското поле. Един от тях, Лазо разпалва огъня и наблюдава прекрасните му отблясъци. Друг, Благолажа, чиито очи светят хитро, започва да разказва приказка за красива царска дъщеря. Лазо не вярва на приказката, а разказвачът се опитва да обясни, че истините от живота са тягостни и не бива да се натрапват на хората. Лазо продължава да не разбира значението народни умотворения, а Благолажа разказва ли, разказва... Царкинята била зла жена, самодива, пиела от кръвта на съпрузите си...

Другите косачи коментират приказката, а Лазо дори заявява, че би искал да бъде в прегръдките на тази царска дъщеря. Един от стоящите край огъня му напомня, че и той си има златокоса невяста, която може би го очаква. Разговорът се пренася към Пенка, жената на Лазо, останала да си живее на село. Стамо изказва съмнение във верността на Лазовица, защото останала сама, тя би си намерила някой друг...

Напрежението в Лазо нараства. Продължително мълчание се възцарява наоколо. Лазо тежко въздъхва, а Благолажа му припомня народната песен за невярната Стояница. Младоженецът се сърди истински на всички. Думите на другарите му го парят като въглени. Той знае, че жена му го обича, но след като не си е вкъщи, очи, които не се виждат, се забравят... Скоро косачите заспиват, а само Лазо е буден и неспокоен, под влияние на разговорите. Привиждат му се мъчителни картини и той не издържа. Става и тръгва към селото, където е неговата Пенка. Сутринта косачите са с един по-малко.

На оня свят (На том свете)

Восьмидесятилетний дед Матейко умер. Когда по селу разнесласьэта весть, то никто не поверил. Но когда бабка Йова рассказала о его последнем часе, все убедились. Потом сбежались все соседи, пришла и бабка Йова. Принесли ему гостинца – водки косушку. Дед взял, улыбнулся, даже глаза заблестели и… богу душу отдал.

Когда очутился на том свете – спросил у братцев: «В пекло какая дорога ведет?». Те показали ему дорогу. Дед думает, что наверняка его место в аду. Куда там ему бедняге в рай, там только богатые и знатные.

Вскоре оказывается, что был послан ему ангел, который забирает его в рай, несмотря на то, что Матейко против. Матейко говорит ангелу: «Да больно пил я. Что-то не верится мне, будто я праведник». А ангел отвечает ему: «Много пил, да много терпел, вот тебе и прощено».

Впустили его в рай, пошел он спрашивать про свою старуху Матееву, которую звать Треной. «Тут, тут» - ответил ему ангелок. Спросил дед и про отца Никола из малой церкви. «Поп Никола в преисподней, дедушка». Матейко удивился. «Тут на лица не смотрят – каждому по его делам воздают. Попом был, да грешил». Попросил дед ангела сводить его в трактир, да тот ответил, что нет трактиров тут. Дед начал жаловаться и просил отвезти в ад, где он есть. Ангелок же отвечает, что нельзя. Когда же дед узнал, что нет в раю ни одного сборщика налога, то воскликнул: «Вот это мне у вас больше всего по нраву!» и пошел искать свою старуху.

«Вятърната мелница»

Лазар – молодой человек, около 30 лет, холостой, полный сил и энергии.

Дед Корчан – пожилой мужчина, потерявший жену и дочь и оставшийся с его любимой внучкой Христиной. Он любит мастерить и с особой изобретательностью может починить любой предмет.

Лазар и дед Корчан решили построить ветряную мельницу. Причиной послужила затяжная засуха. Старая мельница была водяной, но из-за засухи они строят ветряную мельницу.

Сначала люди считали их умалишенными, но товарищи не бросали работу.
Строительство мельницы сопровождается кокекством Христины по отношению к молодому Лазарю. Когда она принесла им обед она начала заигрывать к Лазарю, и тогда она заметил, что из маленькой девочки она превратилась в симпатичную молодую девушку.

И только в осуществлении этой замечательной деятельности Лазар заметил облако в небе, что даёт надежду на то, что долгожнанный дождь освободит людей от тревоги и безысходности. С этой новостью все прекращают свою работу и направляются к мельнице, что бы встретить дождь с музыкой и танцами.

Сельчане забыв о заботах и делал танцуют в высохшей траве. Это танец надежды и страсти. Через него люди выражают свои чувства и сокровенные мечты. В этом случае танец непосредственно движимый надеждой, рожденным от маленького белого облака, и его цель состоит в том, чтобы заманить дождь. Молитва о дожде, нашли выражение в песне и танце, хорошо известных в болгарских традициях.

Кокетство Кристины при строительсте мельницы кажеться совершенно спонтанным, но к концу произведения мы видим, что это был осознаный шаг молодой девушки которая подыскивает себе супруга.

Чтобы убедиться в том, что Лазарь был предназначен для нее, девушка бросает ему окончательный вызов: предлагая ему станцевать «ръченицу». Если он ее перетанцует она обещает выйти за него за муж. Лазар берет с нее слово. Недаром Кристина хочет соревноваться с Лазарем именно в этом танце, ведь в Болгарской традиции ръченица свадебный танец.

Большое место в произведение отводиться именно танцу, этот момент является одновременно и кульминацией. По заключенному пари если Христина выиграет, Лазарь подарит ей ожерелье из золотых монеток, а если Лазарь (Лазарь известен в деревне как хороший танцор) перетанцует Кристину, она выйдет за него замуж. Это пари не было проигрышным в любой ситуации, а танец являет собой большой символ огня любви.

Лазарь выигрывает, и счастливая пара подбегает с деду Корчану, который так же счаслив – его любимая внучка и дорогой друг обрели счастье.

Христина описана как блондинка с красивым, миловидным лицом, небесно голубыми глазами, стройной фигурой, смелым и уверенный в себе нравом.

В конечном счете Лазар «заводит» Христину в свой дом. Дед Корчан радуется за свою внучку. Ветряная мельница становится для селян символом «перерождения» и надежды.

«Мечтатели»

Рассказ начинается с повествования о местном докторе Горане, который пришел на речку искать пиявок и встречает там маленького цыгана Рустема. Доктор Горан высказывает тому свое несогласие с большими современными больницами, с выборами, с управлением. Также рассказывает, для чего ему нужны пиявки и аргументированно защищает свой метод лечения. Но Рустем держится отстраненно, смотрит вдаль, что становится поводом для возмущения.

Постепенно монолог доктора Горана переходит к его самой заветной мечте: сделать рай на земле с людьми, которые не обременены болезнями, тяжестью, нищетой. Это обращает внимание Рустема и он в свою очередь решает рассказать о своей мечте: найти ключ, который считается магическим цветком (обычно четырехлистный клевер), который должен принести счастье, удачу, успех тому, кто его найдет. Мальчик считает, что человек, нашедший этот цветок не будет нуждаться ни в чем. Но ему нужно только одно - девушка, в которую он влюблен, которую зовут Акима. Он безуспешно искал клевер 2 лета, но пока что не нашел.

Таким образом постепенно герои начинают раскрывать друг другу свои мечты, а вместе с ними и свои личности.

Йордан Йовков (1880-1937)

„Песента на колелетата”

Главният герой Сали Яшар е прочут майстор на каруци в Али Анифе. В началото на разказа той е представен като обикновен човек, занаятчия, но и мъдрец, когото всички уважават. След трудов ден той обича да сяда пред къщи и да съзерцава полето. В такива мигове се обръща към себе си и размишлява за живота.

Вече е богат, но двамата му синове са мъртви. Достигнал зрелостта, той е спокоен от извървения път, но се чувства длъжен да стори благодеяние – себап, което да засегне повече хора, да надживее много поколения.

Преломен момент в съзерцателното битие на героя е заболяването, което става начало на ново движение, на нова среща с живота. Героят не се бои от смъртта, но желае единствено да види дъщеря си. В съзнанието му хубостта ѝ се слива с образа на първата му жена, а те са символ на младостта му, когато е бил млад, беден и щастлив. Като въплъщение на живота, момичето съживява болния си баща. Съвършенството ѝ е следващата стъпка към осъществяването на мечтата му. След като чува звука на пеещата каруца на Шакире, Сали Яшар все още не знае, че в него се крие отговорът на неговия въпрос. За него му загатва разказът на Джапар – влюбеният в Шакире нощен пазач, съобщавайки новината, че е разпознал Чауш Ибрям по каруцата, с която се прибира. Той казва на героя, че всяка негова каруца има свой глас и „пее на свой макам”, че каруците му са „себап”.

Майсторът сякаш не чува готовия отговор. Открива го едва на следващия ден, когато три пъти прекъсва работата си замислен. Вълнението го залива и той открива: „Каква чешма и какви мостове искам да правя? Себап! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!”. Той разбира, че каруците, които прави, свързват хората и им помагат да се разпознават. С това открива пътя към личното си безсмъртие и го пробужда за нови добри дела. Сали Яшар дава на Джапар в заем кесия пари, за да си купи нива, която да обработва, и му обещава каруца, когато се задоми. Майсторът не съзнава защо постъпва така, но с това изпълнява неизречено желание на дъщеря си.

В края на разказа се разплита и последният възел. Останала вдовица, Шакире се завръща завинаги в родния си дом и се омъжва за Джапар.

„Шибил” (1925г.):

Разказът започва с констатацията, че Шибил – страшният хайдутин, слиза да се предаде.

В следващия абзац авторът се връща назад и предава причините за това. Край под хайдушкото му гнездо, минават жени. За него и неговата дружина и това е плячка и мъжете слизат да ги оберат. Но погледите им са привлечени от дързостта и красотата на една от жените, която се осмелява да поведе разговор. Още в този момент Шибил я сравнява с „дявол”. Шибил разпознава в момичето дъщерята на Велико кехая и заявява, че ще вземе алтъните, с които е украсена шията ѝ. Вместо да се изплаши тя започва да шие скъсания му ръкав. Рада го съветва да се ожени, за да не ходи окъсан като циганин. Той ѝ предлага да го вземе тя, а тя отговаря, че трябва да попита баща ѝ и кърсердарина Мурад бей. Шибил изпраща жените до края на гората. В магическия свят на Йовков всяко събитие е знамение и поличба за нещо. Така е и с черния гарван, който прелетява, и с хубавата жена, която носи нещастие, излезе ли на пътя на хайдутите, и с кукувицата, по чиито звуци героят определя възрастта си.

Срещата на Шибил с Рада го променя напълно и той пуска търговците да си вървят, които минават, без да прибере дисагите им. Хайдутите го изоставят, без да го убият, какъвто е обичаят им. Героят остава сам и всичкото скрито богатство отива за подаръци за Рада. Той получава хабер (вест) от нея да слезе в селото, защото баща ѝ ги благославя, а Мурад бей му прощава, като в знак му праща божигробски броеници от кехлибар (янтарь). Той дълго мисли дали това не е капан, но тръгва към селото.

Мурад бей и Велико кехая чакат Шибил в Черковното кафене. Беят е сърдит и мълчи, а бащата на Рада е весел. На масата има две кърпи – бяла и червена. Това са условните знаци за сеймените (войниците), скрити в засада. Бялата е за помилване, а червената за смърт. Рада се разплаква, но отива на срещата. Мустафа (Шибил) се появява хубав и напет, в ръце с броеницата и червен карамфил от Рада. Тук беят изразява възхищението си от Шибил: „Какъв юнак! Какъв хубавец!” и от захлас забравя кърпата. Велико кехая грабва червената и я размахва. Рада изпищява и се затичва към простреляния Шибил. Той разтваря ръце, за да я прегърне. От Черковното кафене някой отчаяно размахва бяла кърпа.

«През чумавото» (на русском)

Мир в рассказе разделен на 2 измерения: тут, в селе, где ходит не чума и страх, и там, в долине, где в других селах она свирепствует.

Люди, которые живут в селе, где нет чумы, раньше рассчитывали на магию и предсказания, но теперь обратились к реальным истинам в лице Хаджи Драгана, и попросили у него помощи. Он своим богатством и авторитетом вызывает у них уважение и соглашается им помочь.

В центре сюжета происходит свадьба дочери Хаджи Драгана Тихи. Свадьба, которая является абсурдной и трудной к пониманию местных жителей так, как проводится во время эпидемии. Они считают Хаджи Дгарана сумасшедшим. Тем не менее многие надеются, что этот ритуал создаст ощущение гармонии и счастья.

Свадьба в рассказе описывается, как нечто аморальное: люди то смеются, то плачут, будто пытаются справиться и быть счастливыми в несчастье. Свадьба длилась неделю. Но в один момент, когда двор Хаджи Драгана был полон людей, пришедших посмотреть на невесту, на небе показалась стая орлов. Они в то время были как вестники чумы, ведь орлы там, где есть падаль. И прилетели они из места, где свирепствует чума. Люди забеспокоились. Затем дружка невесты зашла к ней и та ей сказала: «Мой жених знает, откуда пришла чума».

Тем не менее все успокоились и пошли в церковь, где проходила церемония. Под люстрой стояли жених и невеста. Но люди заметили и начали шептаться: «Вы видели его?», кто-то закричал: «Язва пришла!». Все повернулись и увидели молодого человека, почерневшего, его красные глаза смотрели на невесту. Он хотел подойти к ней, но тело его задергалось и он упал. Все выбежали из церкви и Тиха тоже хотела бежать, пока не заметила женщину, которая кричала: «Сын мой и чумной!». Тогда тиха повернулась к чуме, подошла, села, и положив его лицо к себе на колени посмотрела ему в глаза.

„През чумавото (на български)

Новината за чумата в близките села кара хората да предприемат магически действия, за да се предпазят. Настъпва глад – брашното е свършило. Социалното зло е факт и четирима старци, избрани от селото, отиват при хаджи Драган, за да кажат, че съдбата им е в неговите ръце.

Дядо Нейко описва неволите на съселяните си. Тогава влиза Тиха – дъщерята на хаджията. Драган казва, че има намерение да омъжи дъщеря си. Селяните са възмутени, но хаджията ги уверява, че няма никаква чума, а всичко е въпрос на страх и обещава брашно за цялото село от личните си хамбари. Сватбата не е отменена и Тиха ще се омъжи за Люцкановия син, а не за Величко Дочкин, с когото се обичали, но той от три години бил на печалба.

Небивалата (невиданная до сих пор), както я нарича авторът, сватба продължава цяла седмица. Във веселието има нещо болно. Вечер страхът отново се завръща. Явява се поличба (знак, примета) – много орли. Приятелката на Тиха Рада я обвинява за решението ѝ, посочвайки знамението. При извеждането на булката от другия край на селото влиза конник. Започва венчаването, а в църквата влиза Дочка – майката на Величко и съобщава, че синът ѝ се е върнал. Пред олтара се появява почернял и прашен млад мъж. Всички избягват от ужаса, че е чумав. Даже майка му. С него остава само Тиха. Зад тях Иисус ги гледа от иконата и вдига десницата си.

„Индже”

Разказът проследява пътя на прочутия войвода, започнал като кърджалийски разбойник и завършил като народен закрилник.

Индже се влюбва в Пауна в разгара на неговите кървави кърджалийски набези. Със силна и смела душа, тя се влюбва в този неудържим, силен и в доброто, и в злото човек. И тук, както и в разказа „Шибил”, повествованието започва от „средата”. От момента, в който Индже премисля по новому своето минало.

Зарасла е раната на войводата, нанесена му от Сяро Барутчията, изоставен от Пауна и посечения от самия него син, и героят вижда нещата по новому. За първи път се пита кое е добро и кое зло. За

След като кратко разказва за цялото бурно и драматично минало на Индже, авторът среща група копачките и старец. Жените, изплашени от вожда на бял кон, избягват, но старецът му казва, че те искат да имат господар като него – млад и хубав, а не жесток и безсърдечен като онзи, под чиято власт са, без да подозира, че единият и другият са едно и също лице.

Трогнат от смелостта и откровеността на стареца, прозрял истината за себе си чрез очите на обикновените хора, Индже повелява на всяка мотика да оставят по жълтица. Новите подвизи на героя вече са като на народен закрилник. Това е и времето, в което той проронва първата си сълза.

От този момент започва духовният прелом у героя. Въпреки това, вината, която той носи пред семейството си – Пауна и сина си, които напразно се надява да открие, не може да не бъде изкупена.

Случайността среща бащата и сина, отгледан от баба Яна и наречен от нея Найден (буквално – намерен). Детето – гърбаво и недъгаво, превърнато в инвалид от самия си баща, но носещо красивите очи на майка си, убива баща си със случайно намерена пушка.

Малко преди да затвори очи, Индже узнава истината и изрича последната си заповед – косъм да не пада от главата на детето и му дарява кесия с пари. Моралното възмездие цели да възстанови нарушената хармония и нравствен ред.

„Албена

Срещу Великден в дома на Албена става убийство и къщата е „като че ударена от гръм”. Убит е мъжът ѝ Куцар. Детето на Албена и Куцар става свидетел на случилото се и издава майка си. Албена прави самопризнания, но не споменава името на другия мъж.

Разказът на дядо Власю допълва портрета и насочва предположенията за вероятния убиец. Албена е качена на каруца с двама стражари и ще бъде изпъдена от селото. Сцената на изпращането ѝ е център на творбата. Хората коментират и я съдят. Дядо Власю замахва с тояжката си.

Албена е изправена като средновековна грешница на кладата на публичния съд. Като последна милост, тя е пожелала да бъде облечена, както тя желае – с куртейка с лисици. От нея лъха магия и самият авторът заявява: „Грешна беше тая жена, но беше хубава.” Същото мислят и „зрителите”, но сърцата им се размекват.

Албена моли за прошка: „Млада съм, сгреших. Прощавайте!”. Тогава довеждат детето ѝ. Тя го прегръща и целува. Всички заплакват. От воденицата слиза Нягул – също в кожух с кожи и, сядайки до Албена, признава вината си. Жената кимва в знак на съгласие. Всички узнават истината и отново изливат омразата си срещу нея. Кметският наместник Марин Чокоя спира каруцата и моли да извикат Нягулица. Старшият заповядва да карат към общината при следователя. Финалната сцена представя падналата на земята и плачеща Нягулица.

„Другоселец”

Празник е. Кръстовден. Кръчмата е пълна с хора. Водят се разгорещени спорове по различни въпроси – за нивите, които трябвало да се пазят от овчарите и да бъдат глобявани нарушителите, за политика и религиозни вярвания. Докато вървят оживени разговори, в кръчната влиза полския пазач и води окъсан и дребен човек. Беличкото в окото му го прави малко кривоглед, а носията му говори, че не е от същото село. Обвиняват го, че е пуснал коня си в нивата на Татар Христо. Другоселецът е нападнат. Упрекват го, и заплашват го с бой и глоба. Малко преди да го обискират, Торашко скача и, макар да е пиян, защитава разгорещено човека. После го прегръща и заплаква, наричайки го брат. Съдът на обществото му прощава. Още повече, че всички разбират, че конят на човека наистина е болен. Омразата е заменена със загриженост и всеки се опитва да помогне.

Въпреки това другоселецът остава сам, а кончето му умира.

«Серафим» (на русском)

Лето. К кафе Эньо приближается незнакомец, одетый в зимнее пальто с пятнами. Он был слаб и мал, его лицо – сухое и черное с влажными и сонными глазами. Эньо посмотрел на него с любопытством, а человек ему приветливо улыбнулся.

Эньо убежден, что человек, который перед ним – Серафим, которого он давно не видел. Он стал расспрашивать Серафима и узнал, что он работал сторожем на керамидарнице (плиты), но Панайот, арендодатель, продал все плиты и работник ему больше не нужен. Теперь, когда Серафим получил деньги, он намерен купить на них новое зимнее пальто. Эньо пригласил Серафима присесть. Они ели сухари и смотрели на воробьев, которые клевали упавшие крошки.

В кафе заходит одна женщина и начинает разговор с Эньо. Серафим, сидя снаружи, прислушивается к ее словам. Ее имя – Павлина. Оказывается, что те нескольких яйц, которые ежедневно производят их куры, не хватает на то, чтобы прожить. А ее муж, Иван, болен в течении нескольких месяцев. Павлина продолжает рассказывать о своих горестях, включая потерю буйволов. Женщина начинает шептать и Серафим не может разобрать, но он слышит громкий голос Эньо, который отказывается помочь бедным. Женщина начинает плакать. Она покидает кафе. Эньо сердито посмотреть на мужчину и сказал, что это не банк, чтобы давать кредиты.

В ту ночь Серафим спит на площади, несмотря на приглашение Эньо остаться в кафетерии. А утром снова сидит на скамье. Эньо, поздно, но приходит, и недовольно спрашивает, почему Серафим вчера вечером дал Павлине деньги, ведь ему не стоит ожидать, что когда-нибудь они к нему вернутся. Эньо интересуется, с какими средствами бедный добродетель собирается купить новое пальто. Серафим ответил, что он подправит старое пальто, а на новое накопит в следующем году.

„Серафим” (на български)

Към кафенето на Еню се приближава дрипав, чудноват човек – нито селянин, нито гражданин, в когото по-късно Еню разпознава Серафим. Прави впечатление палтото на героя, изпъстрено с огромни кръпки.

Всяка година, а понякога и по-рядко, той се явява по тия места по Гергьовден или по Димитровден. От града е, но търси работа по селата. В диалога с Еню той разкрива, че е бил в Белица на една керемидарница. Серафим съблича палтото си и се попипва под пазвата, по което Еню разбира, че там е скрил парите си. Кафеджията му дава съвет да си купи ново палто и влиза в кафенето. Серафим похапва сух хляб на пейката и оставя и врабчетата да се хранят с него.

В този момент влиза жена в кафенето, на която Серафим не обръща внимание, но дочува разговора. От него разбира, че Еню ѝ е кръстник. Жената се оплаква от бедния си живот и болестта на Иван, за когото са нужни пари за болница, а и биволицата им е умряла. Героите замълчават, но след това Серафим чува как Еню грубо й отказва пари. Жената го умолява, но той продължава да крещи, че няма пари. Жената заплаква и излиза. Серафим не обича да стои без работа и подрежда камъните пред кафенето, премита.

Вечерта остава на гости, но отказва да спи вътре. Еню го кани да легне поне на пейката, но Серафим отклонява поканата с думите, че може тук да му духа, но като умре няма да е така.

На другия ден Серафим все така си реже хляб на пейката. Еню му казва, че е разбрал, че е дал пари на Павлина и се възмущава от постъпката му да се довери на непознат човек. Серафим отговаря, че е по-важно да се помогне на съпруга ѝ. Еню му напомня, че е искал да си купи палто, на което героят отговаря, че си има. Авторът споменава, че Серафим е пиел на младини, но откакто се отказал, започнал да дарява парите си някому. Това била причината на палтото му да се явяват кръпки. За героя това може да е и дрехата, с която ще се представи пред Бог. Разказът има библейски подтекст: „Обичай ближния като себе си.” и „Ако имаш две ризи, дай едната на ближния си.”

Елисавета Багряна

„Кукувица” лирическата героиня се обръща към невидим събеседник и разказва, разкрива съдбата си на човек на пътя, а не човек на дома. С билки и магии тя не може да излекува страстта си да живее, пътува, да се впечатлява, да вижда и открива нови неща. Тя няма да свие гнездо, нито да шета край огнището и да отгледа деца. Жената в това стихотворение е скитница.

Тя е свободна личност, която сама взема решения кога и какво да стори- сама загася огъня, дори недогаснал. Сама нарича себе си „ненаситена” и „ненаживяна”. Багряна очертава образа на една свободомислеща жена, на една жена личност, която носи отговорност за собствения си живот, отвъд дълга и разума- жена на свободното сърце.

„Стихии” В творбата е предаден женският устрем, волност и свобода. Представяйки образите на вятъра, водата и виното и така авторът очертава образа на жената като стихия. Багряна извежда като победител вътрешните подтици на душата и изразява невъзможността те да бъдат потискани и затваряни. Затова тя нарича героинята си „сестра на вятъра, на водата и на виното”, защото тя носи същото непокорство.

„Потомка” Лирическата героиня заявява още в първата строфа, че няма прародители, че не познава заветите, лицата, душите, живота на своите предци. В следващите строфи утвърждава разбирането си за чувство за произход, а именно в това всеки да се самоопознае, да разбере себе си. За себе си тя знае, че носи кръвта на скитниците. На тази основа сама измисля и съгражда миналото си, представяйки си, че е наследница на прабаба с буйна и непокорна кръв, проявила невероятната за една жена смелост да избяга с „чуждестранен, светъл хан”.

Съзнавайки принципа на наследствеността, лирическата героиня признава, че наследила смелостта на прабаба си, вероятно е наследила и възможността за грешка: „може би сред път ще се сломя”. В последните два стиха авторът я оправдава, защото тя е дъщеря на майката-земя – прародител на всички. Тя не би могла да бъде друга, освен волна и непокорна в своя земен път. Характерна особеност: творбата пресъздава древния култ към земята майка.

„Вечната” Творбата увековечава образа на жената майка, която се преражда и пресътворява във времето. Творбата започва с трагичното – тя е мъртва и е без значение как се казва. Брачният ѝ пръстен е широк и вече загубил съдържанието си. Смъртта е неумолима и невъзвратима.

Във втората строфа на безжизнената жена е противопоставен писъкът на нейното дете – символ на новия живот. И тук (както и в „Потомка”) се явява мотивът за родовата кръв. Тя определя безсмъртието, защото се прелива в новия живот. Съградена е представата за едно своеобразно прераждане. Поколенията ще повторят модела на миналото – устните на двама млади ще се слеят и внучката ще носи същото име - „Мария” или „Анна”. Човекът умира, но духът, носен от наследниците, триумфира над тленното и преходното.

Date: 2016-05-25; view: 8756; Нарушение авторских прав