Приказка за стълбата

Млад момък с изправено чело и стиснати юмруци стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, където като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

- Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци ми са братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие!

(182 думи)

(По Хр. Смирненски)

Реката

Като майчино мляко избликва от топлата гръд на планината. Спира за миг, оглежда се, ослушва се, поколебава се и решително поема надолу.

Красотата на реката е в бистротата, в движението. Тя е жива. Тя – ту припряно и устремно, ту плавно и спокойно, тече непрестанно.

Зимата не може да скове водите й в ледената си прегръдка. Пролетта не може да ги удържи в коритото й. Лятото не може да ги изпари.

Реката не търпи покоя. Дори след като се влее в морето, тя продължава да се движи. Защото знае - ако спре, ще се заблати, ще я превземе мъртвилото.

Може би така силно я обичам, защото част от детството ми протече край нея. И тя завинаги остана да тече през мен.

Хората си отиват от този свят, а реките не пресъхват. Впрочем и реките пресъхват по човешката воля. А и хората може би не си отиват съвсем.

(146 думи)

(По К. Назъров)