Стой далече от мазето 3 page

Той кимна.

– Наистина не искам да говоря повече. Двамата разбирате защо това трябва да се пази в тайна – той обърна поглед първо към Маргарет, после към Кейси, за да види реакцията им.

– Как го правиш? – попита Маргарет, замислена за всичко, което той току‑що им беше казал. – Как вкарваш тези клетки от животни в растението?

– Опитвам се да го направя като ги раздробя по електронен път – отговори той. – Долу имам две стъклени кабинки, свързани с мощен електронен генератор. Може би сте ги видели, когато бяхте там – Той направи кисела физиономия.

– Аха. Приличат на телефонни будки – каза Кейси.

– Едната кабинка изпраща, а другата получава – обясни той. – Опитвам се да изпратя точната ДНК, точната част от едната кабинка на другата. Това е доста фина работа.

– И успя ли вече? – попита Маргарет.

– Много съм близо – каза доктор Брюър и по лицето му премина доволна усмивка. Тя се задържа само за секунди. После изражението му стана замислено и той рязко скочи на крака. – Трябва да се връщам да работя – тихо каза той. – Ще се видим по‑късно! – и тръгна с големи крачки през моравата.

– Но, татко! – извика Маргарет след него. Двамата с Кейси също се изправиха на крака. – Главата ти. Листата. Не ни обясни – каза тя, докато двамата с брат й се опитваха да го настигнат.

Доктор Брюър вдигна рамене.

– Няма нищо за обяснение – грубо отвърна той. – Просто страничен ефект! – и нагласи шапката си на „Доджърс“. – Не се тревожете за това. Временно е. Просто страничен ефект.

После бързо влезе в къщата.

Кейси изглеждаше истински доволен от обяснението на баща им с какво се занимава в мазето.

– Татко прави нещо наистина важно – каза той необичайно сериозно.

Но докато вървеше към къщата, Маргарет усети, че е разтревожена от това, което баща й беше казал. И че е още по‑разтревожена от това, което не беше казал.

Тя затвори вратата на стаята си и легна на леглото, за да обмисли нещата. Баща й всъщност не беше обяснил защо на главата му растат листа. „Просто страничен ефект“ не обяснява почти нищо.

Страничен ефект от какво? Какво всъщност го е причинило? Какво е накарало косата му да окапе? Кога косата му ще поникне отново?

Беше очевидно, че той не иска да обсъжда това с тях. Освен това той се забърза към мазето, след като им каза, че това е страничен ефект.

Страничен ефект.

Всеки път като си го помислеше, на Маргарет започваше да й се гади.

Какво ли е усещането? От порите ти да излизат зелени листа и да се спускат по главата ти.

Гадост. Само при мисълта за това я засърбя навсякъде. Знаеше, че довечера ще сънува отвратителни сънища.

Грабна възглавницата и обгърна корема си, като я стискаше здраво с ръце.

Имаше и още много други въпроси, които двамата с Кейси трябваше да зададем, каза си тя. Като например – защо растенията там долу въздишат? Защо от някои от тях се чува нещо подобно на дишане? Защо едно растение хвана Кейси? Какво животно използва татко?

Доста въпроси.

И особено един, който Маргарет най‑много искаше да зададе – защо гълташе онази отвратителна храна за растения?

Но тя не можеше да зададе този въпрос. Не искаше баща й да си помисли, че го шпионира.

Двамата с Кейси всъщност не бяха задали нито един от въпросите, на които искаха да получат отговор. Те просто бяха много доволни, че баща им е решил да седне и да поговори с тях за няколко минути.

Обяснението му наистина беше интересно, реши Маргарет. И беше добре да знаят, че той е близо до откриването на нещо извънредно, невероятно, нещо, което ще го направи наистина известен.

Но другите неща?

В главата й се прокрадна страшна мисъл – дали не ги лъжеше?

Не, бързо реши тя. Не, татко не би ни излъгал.

Само дето все още не беше отговорил на някои въпроси.

Маргарет продължи да мисли по тези въпроси и късно през нощта, след вечерята, след като беше говорила по телефона с Даян около час, след като беше гледала малко телевизия, след като си беше легнала. И все още недоумяваше какви са отговорите им.

Когато дочу леките стъпки на баща си горе по покритите с мокет стълби, тя седна в леглото. Лек бриз подухваше в пердетата в другия край на стаята. Чу стъпките му покрай стаята си, чу как влиза в банята, чу водата в мивката.

Трябва да го попитам, реши тя.

Погледна часовника и видя, че е два и половина през нощта.

Но усети, че е съвсем будна.

Трябва да го попитам за храната за растения.

Иначе ще полудея. Ще продължа да мисля за това. И ще мисля, и ще мисля. Всеки път, когато го видя, ще си представям как стои до мивката и мята шепа след шепа в устата си.

Би трябвало да има просто обяснение, каза си тя, докато ставаше от леглото. Би трябвало да има логично обяснение.

И трябва да го знам.

Тя тръгна по коридора с тихи стъпки. През открехнатата врата на банята се процеждаше сребриста светлина. Водата в мивката продължаваше да тече.

Чу, че баща й се закашля, след това – че нагласява водата.

Трябва да знам отговора, помисли си тя.

Ще го попитам директно.

Пристъпи в тесния триъгълник светлина и надникна в банята.

Той стоеше до мивката, надвесен над умивалника, гол до кръста, ризата му – хвърлена на пода зад него. Беше сложил бейзболната шапка на капака на тоалетната чиния и листата, покриващи главата му, блестяха ярко на светлината на банята.

Маргарет затаи дъх.

Листата бяха така зелени, толкова дебели.

Той не я забеляза. Беше съсредоточен в превръзката на ръката си. Сряза бинта с малка ножичка и го махна.

Ръката все още кървеше, видя Маргарет.

Или всъщност?

Какво капеше от раната на ръката на баща й?

Все още затаила дъх, тя гледаше как той внимателно я мие под горещата вода. После я заразглежда със съсредоточено присви очи.

Раната продължи да кърви и след като беше измита.

Маргарет гледаше втренчено, опитвайки се да фокусира добре.

Това кръв ли беше?

Не можеше да е кръв това, което капеше в мивката.

Беше яркозелено!

Тя ахна и се затича обратно към стаята си.

Подът изскърца под краката й.

– Кой е там? – извика доктор Брюър. – Маргарет? Кейси?

Той показа глава в антрето точно когато Маргарет изчезна в стаята си.

Видя ме, осъзна тя, скачайки в леглото си.

Видя ме… и сега идва към мен.

Маргарет дръпна завивките до брадата си. Усети, че трепери, тресеше я, побиха я тръпки.

Затаи дъх и се заслуша.

Дочу, че водата продължава да се плиска в мивката в банята.

Но никакви стъпки.

Той не е тръгнал след мен, каза си тя с дълга тиха въздишка.

Как можах да си помисля това? Как можах толкова да се ужася от… собствения си баща?

Да се ужася.

За пръв път тази дума се появи в мислите й.

Но седейки в леглото си, треперейки така силно, стискайки завивките така здраво, вслушвайки се дали стъпките му приближават, Маргарет осъзна, че е ужасена.

От собствения си баща.

Ако мама беше тук, помисли си тя.

Без да мисли повече, тя посегна към телефона. Хрумна й да се обади на майка си, да я събуди, да й каже да се връща колкото се може по‑бързо. Да й каже, че нещо ужасно става с баща й. Че той се променя. Че се държи толкова странно…

Погледна часовника. Три без десет.

Не. Не можеше да направи това. На горката й майка и без друго й беше толкова трудно да се грижи за сестра си в Туксън. Маргарет не можеше да я изплаши просто ей така.

Освен това какво щеше да й каже? Как би могла да обясни на майка си, че е ужасена от собствения си баща?

Госпожа Брюър щеше да й каже да се успокои. Че баща й все още я обича. Че никога няма да я нарани. Че просто е много увлечен в работата си.

Увлечен…

На главата му никнат листа, яде пръст и кръвта му е зелена.

Увлечен…

Тя чу, че водата в мивката спря да тече. Чу изщракването на ключа на лампата в банята. После чу баща й да върви с тихи леки стъпки към стаята си в другия край на коридора.

Маргарет леко се отпусна, мушна се навътре в леглото си и поотпусна пръстите, стискащи завивката. Затвори очи и се опита да изчисти мислите си.

Опита се да брои овце.

Никога не се беше получавало. Искаше да преброи до хиляда. На 375 седна в леглото. Главата й пулсираше. Устата й беше пресъхнала.

Реши да слезе долу и да вземе студена вода от хладилника.

Утре ще съм развалина, помисли си тя, докато вървеше тихо по коридора.

Вече е утре.

Какво ще правя? Трябва да поспя.

Подът на кухнята изскърца под босите й крака. Моторът на хладилника се включи шумно и я стресна.

Запази спокойствие, заповяда си тя. Трябва да си спокойна.

Отвори вратата на хладилника и бръкна за бутилка вода, когато една ръка я хвана за рамото.

– Ай! – извика тя и изпусна отворената бутилка на пода. Леденостудената вода се разплиска по краката й. Тя отскочи, но краката й вече бяха измокрени.

– Кейси… изплаши ме! – възкликна тя. – Защо си станал?

– А ти защо си станала? – отвърна той сънен. Русата му коса беше разчорлена.

– Не можах да заспя. Помогни ми да избършем водата.

– Да не съм я разлял аз! – каза той и отстъпи. – Ти си я избърши.

– Заради теб я разлях! – изстреля думите Маргарет. Грабна руло салфетки от плота и му подаде няколко. – Хайде! Бързо!

Двамата клекнаха и започнаха да бършат студената вода на светлината на отворения хладилник.

– Продължавам да мисля за онези неща – каза Кейси, докато хвърляше на плота прогизналите от водата салфетки. – Затова не мога да заспя.

– Аз също – смръщено каза Маргарет. Тя понечи да каже още нещо, но някакъв звук откъм коридора я спря. Беше тъжен вик – въздишка, изпълнена с жал.

Маргарет ахна и спря да бърше водата.

– Какво беше това?

Очите на Кейси се изпълниха със страх. Чуха го отново – такъв тъжен звук, като молба, като жалостива молба.

– Идва… идва откъм мазето – каза Маргарет.

– Мислиш ли, че е растение? – попита Кейси много тихо. – Мислиш ли, че е някое от растенията на татко?

Маргарет не отговори. Тя се отпусна на колене без да мърда, цялата в слух.

Още една въздишка – този път по‑лека, но също толкова тъжна.

– Мисля, че татко не ни каза истината – каза тя, вперила поглед в очите на Кейси. Той изглеждаше блед и изплашен на слабата светлина на хладилника. – Не мисля, че едно стъбло на домат може да издава звук като този.

Маргарет се изправи на крака, събра мокрите салфетки и ги хвърли в кофата за боклук под мивката. После затвори вратата на хладилника и стаята потъна в мрак.

Хванала рамото на Кейси, тя го поведе към вратата на кухнята и след това по коридора. Спряха пред вратата за мазето и се заслушаха.

Сега беше тихо.

Кейси натисна бравата. Беше заключено.

Чу се още една тъжна въздишка – този път по‑отблизо.

– Звучи някак си човешки – прошепна Кейси.

Маргарет потръпна. Какво ставаше долу в мазето? Какво ли наистина ставаше?

Тя тръгна нагоре по стълбите и изчака на прага на стаята си, докато Кейси влезе в своята. Той й махна, прозявайки се тихо, и затвори вратата зад себе си.

Няколко секунди по‑късно Маргарет беше в леглото си, завивките бяха дръпнати до брадата й въпреки че беше топла нощ. Осъзна, че устата й все още е болезнено суха. Въобще не беше успяла да пийне вода.

Неусетно се унесе в неспокоен сън.

Будилникът й звънна в седем и половина. Тя седна в леглото и се замисли за училище. После се сети, че през следващите два дни нямаха часове заради някаква учителска конференция.

Изключи радиобудилника, отпусна се на възглавницата и се опита отново да заспи. Но вече се беше разсънила, мислите от нощта нахлуха в главата й, изпълниха я отново със страха, който беше усетила преди няколко часа.

Тя стана и се протегна. После реши да отиде и да поговори с баща си – да се изправи пред него и да му зададе всичките въпроси, които иска да го пита.

Ако не го направя, той ще изчезне в мазето, а аз ще си седя и ще си мисля за тези страшни неща цял ден, каза си тя.

Не искам да изпитвам ужас от собствения си баща.

Не искам.

Метна лек памучен халат върху пижамата си, откри чехлите си в разхвърляния гардероб и излезе в коридора. Там беше горещо и спарено, почти не можеше да се диша. Бледа утринна светлина се процеждаше през прозореца.

Маргарет спря пред стаята на Кейси и се зачуди дали да не го събуди, за да може и той да зададе въпроси на баща им.

Пое дълбоко въздух и продължи надолу по коридора. Спря пред стаята на родителите си. Вратата беше отворена.

– Татко? Никакъв отговор.

– Татко? Буден ли си? Тя пристъпи в стаята.

– Татко?

Изглежда той не беше там.

Въздухът беше тежък и странно миришеше на кисело. Пердетата бяха дръпнати. Чаршафите бяха намачкани и скупчени в долния край на леглото. Маргарет направи още няколко крачки към леглото.

– Татко?

Не. Беше го изпуснала. Вероятно той вече се е заключил в мазето, тъжно си помисли тя.

Трябва да е станал доста рано и…

Какво беше това в леглото?

Маргарет щракна нощната лампичка и застана до леглото.

– О, не! – извика тя и ужасено вдигна ръце към лицето си.

Чаршафът беше покрит с дебел слой пръст. Бучки пръст.

Маргарет гледаше втрещено надолу без да диша, без да мърда.

Пръстта беше черна и изглеждаше влажна.

И се движеше.

Движеше?

Не може да бъде, помисли си Маргарет. Това беше невъзможно.

Наведе се, за да погледне по‑добре слоя пръст.

Не. Пръстта не се мърдаше.

Пръстта бе пълна с десетки движещи се буболечки. И дълги кафяви червеи. Всички те пълзяха сред мокрите черни буци пръст в леглото на баща й.

Кейси не слезе долу до десет и половина. Преди той да дойде, Маргарет си направи закуска, облече си джинси и тениска, говори половин час по телефона с Даян и прекара останалото време крачейки напред‑назад в дневната, като се опитваше да реши какво да прави.

Отчаяно искаше да говори с баща си и няколко пъти потропа на вратата на мазето. Първоначално по‑леко, а после – по‑силно. Но той или не я чуваше, или беше решил да не чува. Така или иначе, не отговори.

Когато Кейси най‑сетне се появи, тя му сипа голяма чаша портокалов сок и го заведе в задния двор, за да поговорят. Беше жарък ден, небето – почти жълто, въздухът – вече напечен, макар слънцето едва се беше издигнало над хълмовете.

Докато вървяха към сенчестата част на градината, Маргарет разказа на брат си за зелената кръв на баща им и за пълната с буболечки пръст в леглото му.

Кейси зяпна и продължи да държи пред себе си чашата портокалов сок без да отпива. Гледаше втренчено Маргарет и известно време не каза нищо.

Най‑сетне сложи чашата на тревата и каза:

– Какво трябва да направим? – гласът му беше малко по‑силен от шепот.

Маргарет повдигна рамене.

– Ще ми се мама да се обади.

– Ще й разкажеш ли всичко това? – попита Кейси и пъхна ръце дълбоко в джобовете на развлечените си панталони.

– Така смятам да направя – каза Маргарет. – Не знам дали ще повярва, но…

– Толкова е страшно! – каза Кейси. – Искам да кажа – той е нашият баща. Знаем го откакто сме се родили. Искам да кажа…

– Знам – каза Маргарет. – Но той не е същият. Той е…

– Може би той би могъл да ни обясни всичко – каза Кейси замислено. – Може би за всичко си има причина. Разбираш ли? Като за листата на главата му.

– Вече го питахме за това – напомни Маргарет на брат си. – Той само каза, че е страничен ефект. Не беше голямо обяснение.

Кейси кимна, но не отвърна.

– Разказах някои неща на Даян – призна Маргарет.

Кейси я погледна изненадан.

– Ами, трябваше да разкажа на някого – рязко каза Маргарет. – Даян мисли, че трябва да се обадя в полицията.

– А? – Кейси поклати глава. – Татко не е направил нищо лошо, нали? Какво може да направи полицията?

– Така е – отвърна Маргарет. – Точно това казах на Даян. Но тя каза, че все трябва да има някакъв закон против откачени учени.

– Татко не е откачен учен – ядосано каза Кейси. – Това е тъпо. Той е… той е…

Точно какво, помисли си Маргарет. Какъв точно е той?

Няколко часа по‑късно двамата все още седяха в задния двор и се опитваха да решат какво да правят, когато вратата на кухнята се отвори и баща им ги повика да влязат.

Маргарет изненадано погледна Кейси.

– Не мога да повярвам. Той се е качил горе.

– Може би ще можем да поговорим с него – каза Кейси.

Двамата се затичаха към кухнята. Доктор Брюър, с бейзболната шапка на главата им се усмихна докато поставяше две купички супа на масата.

– Здравейте – каза той засмяно. – Време е за обяд.

– Ха! Направил си ни обяд! – възкликна Кейси, без да успее да прикрие удивлението си.

– Татко, трябва да поговорим – каза сериозно Маргарет.

– Опасявам се, че нямам много време – отвърна той, като избегна погледа й. – Сядай! Опитайте новата рецепта! Искам да видя дали ще ви хареса.

Маргарет и Кейси безропотно заеха местата си на масата.

– Какво е това? – извика Кейси.

Двете купички бяха пълни със зелено гъсто вещество.

– Прилича на пюре от зелени картофи – каза Кейси и направи физиономия.

– Нещо различно – тайнствено каза доктор Брюър, като остана изправен в края на масата. – Хайде! Опитайте! Обзалагам се, че ще се изненадате.

– Татко, досега никога не си ни правил обяд – каза Маргарет и се опита гласът й да не издаде подозренията й.

– Просто искам да опитате това – каза той, а усмивката му започна да изчезва. – Вие сте моите опитни морски свинчета.

– Искаме да те питаме за някои неща – каза Маргарет, докато вдигаше лъжицата, но без да близва зелената каша.

– Майка ви се обади сутринта – каза баща им.

– Кога? – попита Маргарет с интерес.

– Точно преди малко. Предполагам, че сте били навън и не сте чули телефона.

– Какво каза? – попита Кейси, загледан в купичката пред себе си.

– Леля Елианор се оправя. Вече са я преместили от интензивното. Вероятно майка ви скоро ще може да се върне.

– Страхотно! – едновременно извикаха Маргарет и Кейси.

– Яжте! – нареди доктор Брюър и посочи купичките.

– Ами, ти няма ли също да си сипеш? – попита Кейси, въртейки лъжицата между пръстите си.

– Не – отвърна бързо баща им. – Вече ядох – той се надвеси с подпрени на масата ръце. Маргарет забеляза, че ранената му ръка е с нова превръзка.

– Татко, снощи… – започна тя. Но той я сряза:

– Яж, само яж! Опитай!

– Но какво е това? – запита Кейси с плачлив глас. – Не мирише добре.

– Мисля, че ще ви хареса на вкус – настоя нетърпеливо доктор Брюър. – Би трябвало да е много сладко.

Той ги гледаше съсредоточено и ги подканяше да ядат зеленото вещество.

Загледана в купичката с мистериозното вещество, Маргарет изведнъж замръзна от страх. Той е твърде настоятелен да ядем това, помисли си тя и хвърли поглед към брат си.

Той направо отчаяно настоява.

Преди никога не е правил обяд. Защо сега е направил?

И защо не ни каже какво е това?

Какво става, чудеше се тя. Физиономията на Кейси показваше, че той също се чуди.

Дали татко изпробва нещо върху нас? Дали това зелено вещество ще ни промени или ще ни навреди… или и на нас ще ни пораснат листа?

Какви щури мисли, осъзна Маргарет.

Но тя осъзна също, че е ужасена от това, с което баща им искаше да ги нахрани.

– Какво ви става на вас двамата? – нетърпеливо извика баща им. Той повдигна ръката си все едно че се храни. – Вземете лъжиците си! Хайде! Какво гледате!

Маргарет и Кейси взеха лъжиците и бръкнаха в гъстото зелено вещество. Но не вдигнаха лъжиците към устните си.

Не можеха.

– Яжте! Яжте! – изкрещя доктор Брюър, удряйки по масата със здравата си ръка. – Какво чакате? Яжте обяда си! Хайде! Яжте го!

Той не ни дава никакъв избор, замисли се Маргарет.

Ръката й трепереше, докато неохотно вдигаше лъжицата към устата си.

– Давай! Ще ти хареса – настоя доктор Брюър, надвесвайки се над масата.

Кейси гледаше как Маргарет вдига лъжицата към устните си.

Звънецът на вратата иззвъня.

– Кой ли може да е? – запита доктор Брюър доста ядосан заради прекъсването. – Веднага се връщам, деца – той се запъти тромаво към входното антре.

– Звънецът ни спаси – каза Маргарет и пусна лъжицата, която противно цопна в купичката.

– Това нещо е отвратително – прошепна Кейси. – Това е като храна за растения или нещо подобно. Гадост!

– Бързо… – каза Маргарет и скочи, грабвайки двете купички. – Помогни ми!

Двамата се втурнаха към мивката, издърпаха кофата за боклук и изсипаха купичките в нея. После отнесоха двете купички обратно на масата и ги сложиха до лъжиците.

– Да идем и да видим кой е дошъл – каза Кейси.

Двамата се шмугнаха в антрето точно когато през вратата влизаше мъж с черно куфарче и с кратко ръкостискане поздрави баща им. Мъжът беше с хубав тен, гола глава и големи сини слънчеви очила. Имаше кафяви мустаци и носеше морскосин костюм и червена раирана вратовръзка.

– Господин Мартинес! – възкликна баща им. – Каква… изненада!

– Това е старият шеф на татко от Политехниката – прошепна Маргарет на Кейси.

– Знам – раздразнено отвърна той.

– Преди няколко седмици казах, че ще дойда и ще проверя как върви работата ти – каза Мартинес, подушвайки въздуха по някаква неясна причина. – Уелингтън ме докара. Моята кола е на сервиз.

– Ами, аз не съм съвсем готов – запелтечи доктор Брюър. От мястото, където беше, Маргарет виждаше, че той очевидно не се чувства никак удобно. – Не очаквах никого. Искам да кажа… не мисля, че моментът е подходящ.

– Няма проблем. Само ще надникна – каза Мартинес и сложи ръка на рамото на доктор Брюър, за да го успокои. – Винаги съм се интересувал от работата ти. Знаеш това. И знаеш, че не беше моя идеята да те освободим. Съветът ме накара. Не ми дадоха избор. Но аз не съм се отказал от теб. Уверявам те. Хайде да видим докъде си стигнал!

– Ами… – доктор Брюър не можеше да скрие раздразнението си от изненадващото посещение на господин Мартинес. Той се намръщи и се опита да му препречи пътя към стълбите за мазето.

Поне на Маргарет така й се стори, докато тихо наблюдаваше, застанала до брат си.

Господин Мартинес мина покрай доктор Брюър и дръпна вратата на мазето.

– Здравейте, деца! – господин Мартинес махна на двамата и повдигна куфарчето си така, сякаш тежеше два тона.

Баща им изглеждаше изненадан да ги види там.

– Изядохте ли си обяда, деца?

– Аха, беше доста добър – излъга Кейси. Отговорът като че ли зарадва доктор Брюър. Нагласяйки бейзболната си шапка, той последва Мартинес в мазето, внимателно затвори вратата зад себе си, след което и я заключи.

– Може би господин Мартинес ще върне татко на работа – каза Кейси, докато вървеше обратно към кухнята. Той отвори хладилника, за да потърси нещо за ядене.

– Не ставай глупав – каза Маргарет и се протегна над него, за да извади кутия с яйчена салата. – Ако татко наистина отглежда растения, които са полуживотни, той ще стане известен. Няма да има нужда от работа.

– Аха, предполагам – замислено каза Кейси. – Само това ли имаме? Яйчена салата?

– Ще ти направя сандвич – предложи Маргарет.

– Всъщност не съм гладен – отвърна Кейси. – Стана ми лошо от онова зелено нещо. Как мислиш, защо ли искаше да го изядем?

– Не знам – каза Маргарет. Тя сложи ръка на кокалестото рамо на Кейси. – Наистина съм уплашена, Кейси. Искам мама да си е тук.

– Аз също – тихо каза той.

Маргарет върна яйчената салата в хладилника. Затвори вратата и допря горещото си чело в нея.

– Кейси…

– Какво?

– Мислиш ли, че татко ни казва истината?

– За какво?

– За всичко.

– Не знам – каза Кейси, поклащайки глава. После физиономията му внезапно се промени. – Има един начин да разберем – каза той с блеснали очи.

– А? Какво имаш предвид? – Маргарет се дръпна от хладилника.

– При първия удобен случай, когато татко не е вкъщи – прошепна Кейси, – да отидем долу в мазето и да видим с какво се занимава.

Извадиха късмет на следващия ден следобед, когато баща им излезе от мазето с червена метална кутия с инструменти в ръка.

– Обещах на господин Хенри, съседа, да му помогна да инсталира нова мивка в банята – обясни той, докато със свободната си ръка нагласяше бейзболната си шапка.

– Кога ще се върнеш? – попита Кейси, поглеждайки към Маргарет.

Не го правиш фино, Кейси, помисли си Маргарет и извъртя очи.

– Не би трябвало да отнеме повече от два‑три часа – каза доктор Брюър и изчезна през вратата на кухнята.

Те проследиха с поглед как баща им мина напряко през живия плет на задния двор и се насочи към задната врата на господин Хенри.

– Сега или никога – каза Маргарет, хвърляйки към Кейси колеблив поглед. – Мислиш ли, че можем да го направим? – тя натисна вратата. Заключена както винаги.

– Никакъв проблем – каза Кейси, а на лицето му се разля дяволита усмивка. – Донеси кламер. Ще ти покажа на какво ме научи приятелят ми Кевин миналата седмица.

Маргарет намери кламер на бюрото си и му го донесе. Кейси изправи телта и я пъхна в ключалката. След няколко секунди триумфално изтананика и отвори широко вратата.

– Значи вече си изпечен касоразбивач, а? Полезно е човек да познава приятеля ти Кевин – каза Маргарет и поклати глава.

Кейси се ухили и даде знак на сестра си да влезе първа.

– Добре. Да не мислим за това. Просто да го направим – каза Маргарет, събирайки целия си кураж и стъпвайки на площадката пред стълбите.

След няколко секунди двамата бяха в мазето.

Това, че не знаеха какво да очакват долу, не направи задачата им по‑малко страшна. Веднага ги блъсна топлият спарен въздух. Маргарет усети, че въздухът беше толкова влажен, така гъст, че кожата й моментално се покри с малки капчици.

Примижавайки на внезапната ярка светлина, двамата спряха на прага на помещението с растенията. Растенията изглеждаха по‑високи, по‑дебели и повече на брой, отколкото първия път, когато слязоха тук долу.

Дълги силни ластари се спускаха от дебели жълти стъбла. Широки зелени и жълти листа се люлееха и потрепваха, блестейки на бялата светлина. Удряха се едно в друго и се чуваше леко пляскане. Голям домат пльосна на земята.

Изглеждаше така, сякаш всичко блести. Растенията като че ли се привеждаха в очакване. Не стояха неподвижно, а сякаш се протягаха нагоре, напред, сякаш се тресяха от енергия, докато растяха.

Дълги кафяви ластари се спускаха към почвата като обгръщаха стъблата и на други растения. Огромна папрат беше стигнала тавана, правеше лека чупка и се спускаше обратно към земята.

– Леле! – извика Кейси, впечатлен от тази трептяща, лъщяща джунгла. – Дали всички тези растения са нови?

– Предполагам – каза кротко Маргарет. – Изглеждат като праисторически.

Двамата чуха дишане, силна въздишка, тихо простенване откъм шкафа за материали край стената.

Изведнъж някакъв ластар се люшна от едно високо стъбло. Маргарет дръпна Кейси назад.

– Внимавай, не се приближавай твърде много – предупреди тя.

– Знам – рязко каза той и се дръпна от нея. – Не ме хващай така. Изплаши ме.

Ластарът безопасно се плъзна към почвата.

– Извинявай – каза тя и приятелски стисна рамото му. – Просто… ами, нали си спомняш миналия път.

– Ще внимавам – каза той. Маргарет потръпна.

Чу дишане. Равномерно тихо дишане.

Тези растения определено не са нормални, помисли си тя. Направи крачка назад и обходи с поглед невероятната джунгла от хлъзгави въздишащи растения.

Тя все още ги разглеждаше, когато чу ужасения вик на Кейси:

– Помощ! Хвана ме! Хвана ме!

Маргарет извика от ужас и се извъртя от растенията, за да потърси брат си.

– Помощ! – извика Кейси.

Скована от страх, Маргарет направи няколко крачки към Кейси и после видя малко сиво същество да прибягва по пода.

Тя започна да се смее.

– Кейси, това е катеричка!

– Какво? – гласът му беше няколко октави по‑висок от нормалното. – То ме хвана за глезена и…

– Виж! – каза Маргарет и му показа. – Катеричка. Виж колко е изплашена. Сигурно се е ударила в теб.

– О‑о! – въздъхна Кейси. Пепелявосивото му лице започна да си възвръща цвета. – Помислих, че е… растение.

– Без съмнение. Сиво растение с козина – каза Маргарет и поклати глава. Сърцето й още удряше силно в гърдите. – Наистина ме изплаши, Кейси.

Катеричката се спря на няколко метра от тях, обърна се, застана на задните си лапички и ги изгледа, потръпвайки цялата.

– Как е попаднала катеричка тук? – запита Кейси с все още треперещ глас.

Маргарет повдигна рамене.

– Катеричките винаги намират начин да се вмъкнат – каза тя. – Помниш ли онази, от която не можехме да се отървем? – после тя погледна към малкото прозорче на нивото на земята, разположено високо горе на отсрещната стена. – Този прозорец – отворен е – показа тя на Кейси. – Катерицата трябва да е влязла оттам.