Стой далече от мазето 4 page

– Махай се! – Кейси изкрещя на катерицата и започна да я преследва. Опашката й се стрелна нагоре, а после и тя самата заприпка по усуканите растения. – Излизай! Излизай! – крещеше Кейси.

Ужасената катерица, преследвана от Кейси, който все повече се приближаваше до нея, обиколи два пъти растенията. После се насочи към далечната стена, скочи върху една кутия, след това върху друга по‑висока и накрая изскочи през отворения прозорец.

Кейси спря да тича и се загледа в прозореца.

– Браво! – каза Маргарет. – Сега да се махаме оттук. Не знаем кое за какво е. Нямаме идея какво да търсим. Така че не можем да разберем дали татко казва истината или не.

Тя тръгна към стълбите, но спря, когато чу думкане.

– Кейси, чу ли това? – тя се огледа за брат си, но той беше скрит зад дебелите листа на растенията. – Кейси?

– Аха. Чух го – отговори той без да се вижда все още. – Идва от шкафа за материали.

Силното думкане накара Маргарет да потръпне. Струваше й се сякаш някой удря по страната на шкафа.

– Кейси, хайде да видим какво е – каза тя. Никакъв отговор.

Думкането стана по‑силно.

– Кейси?

Защо не й отговаря?

– Кейси, къде си? Плашиш ме! – извика Маргарет и се приближи до блестящите растения. Още един домат пльосна на земята толкова близо до крака й, че тя подскочи.

Въпреки голямата жега, тя изведнъж усети студ по цялото си тяло.

– Кейси?

– Маргарет, ела тук. Открих нещо – най‑сетне каза той. Звучеше неуверено, разтревожено.

Тя бързо заобиколи растенията и го видя да стои пред работната маса до шкафа за материали. Думкането откъм шкафа беше спряло.

– Кейси, какво има? Изплаши ме – скара му се Маргарет. Тя спря и се надвеси над дървената маса.

– Виж – каза брат й, като държеше тъмен вързоп. – Открих това. На пода. Пъхнато под работната маса.

– Ха! Какво е това? – запита Маргарет. Кейси го разгърна. Беше сако. Синьо сако.

Вътре беше сгъната червена раирана вратовръзка.

– На господин Мартинес са – каза Кейси, стискайки в ръце яката на измачканото сако. – Неговото сако и вратовръзка.

От изненада устата на Маргарет зяпна в широко „О“.

– Искаш да кажеш, че ги е забравил тук?

– Ако ги е забравил, защо са сгънати и мушнати под масата? – запита Кейси.

Маргарет втренчено гледаше сакото. Прокара ръка по копринената раирана вратовръзка.

– Видя ли господин Мартинес да излиза от къщи вчера следобед? – попита Кейси.

– Не – отвърна Маргарет. – Но трябва да си е тръгнал. Имам предвид, че колата му я нямаше.

– Той не дойде със своята кола, забрави ли? Той каза на татко, че са го докарали.

Маргарет вдигна поглед от измачканото сако към разтревоженото лице на брат си.

– Кейси, какво говориш? Че господин Мартинес не си е тръгнал? Че е бил изяден от растение или нещо подобно? Това е налудничаво!

– Тогава защо сакото и връзката са скрити така? – запита Кейси.

Маргарет не успя да отговори. И двамата ахнаха, щом чуха стъпки по стълбата.

Някой бързо слизаше към мазето.

– Скрий се! – прошепна Маргарет.

– Къде? – попива Кейси, ококорен от обзелата го паника.

Маргарет скочи върху кутията и се провря през отворения прозорец. Беше малко тясно, но успя да се измъкне на тревата. После се обърна, за да помогне на Кейси.

Онази катерица се оказа приятел, помисли си тя, докато теглеше брат си от мазето. Показа ни единствения път за бягство.

Следобедният въздух изглеждаше направо хладен в сравнение с влажното мазе. Дишайки тежко, двамата приклекнаха, за да погледнат през прозореца.

– Кой е? – прошепна Кейси. Маргарет нямаше време да отговори. И двамата видяха, че баща им пристъпи под бялата светлина и обиколи с поглед помещението с растенията.

– Защо татко се е върнал? – попита Кейси.

– Шшшт – Маргарет сложи пръст на устните си. Изправи се на крака и дръпна Кейси към задната врата. – Ела! Бързо!

Задната врата не беше заключена. Влязоха в кухнята точно когато баща им се появи от мазето с угрижен вид.

– А, ето ви! – възкликна той.

– Здравей, татко – каза Маргарет, опитвайки се да звучи непринудено. – Защо се върна?

– Да взема още инструменти – отговори той, разглеждайки лицата им. Погледна ги подозрително. – Вие двамата къде бяхте?

– Отвън на двора – бързо каза Маргарет. – Върнахме се като чухме, че задната врата се тръшва.

Доктор Брюър се намръщи и поклати глава.

– Преди никога не сте ме лъгали – каза той. – Знам, че отново сте ходили в мазето. Бяхте оставили вратата широко отворена.

– Искахме само да погледнем – бързо каза Кейси и хвърли поглед на Маргарет. Изглеждаше изплашен.

– Намерихме сакото и вратовръзката на господин Мартинес – каза Маргарет. – Какво стана с него, татко?

– А? – въпросът изглежда изненада доктор Брюър.

– Защо е оставил сакото и вратовръзката си долу? – попита Маргарет.

– Изглежда имам две деца, които си врат носа навсякъде – сряза я баща й. – На Мартинес му стана горещо, разбираш ли? В мазето трябва да поддържам много висока тропическа температура и висока влажност. Мартинес се почувства зле. Махна сакото и връзката си и ги сложи на работната маса. После, когато си тръгна, ги забрави.

Доктор Брюър се задави.

– Мисля, че беше шокиран от всичко, което му показах. Нищо чудно, че си забрави нещата. Но сутринта му се обадих. Ще ходя натам и ще му ги занеса, щом свърша при господин Хенри.

Маргарет видя, че по лицето на Кейси се разлива усмивка. Тя също се почувства облекчена. Зарадва се, че Мартинес е добре.

Колко гадно е да подозираш собствения си баща, че е направил нещо ужасно на някого, замисли се тя.

Но не можеше да се овладее. Страхът се връщаше всеки път, когато видеше баща си.

– По‑добре да тръгвам – каза доктор Брюър и тръгна към задната врата с инструментите, които беше взел. Спря в края на коридора и се обърна. – Не ходете повече в мазето, разбрахте ли? Може да се окаже наистина опасно. После може много да съжалявате.

Маргарет чу мрежестата врата да се тръшва след него.

Това предупреждение ли беше или… заплаха, зачуди се тя.

Маргарет прекара съботната сутрин в каране на колело с Даян по златистите хълмове. Слънцето проби сутрешния смог и небето стана синьо. Силният бриз не позволи на двете момичета да се изпотят. Покрай тесния път цъфтяха диви червени и жълти цветя и Маргарет се почувства така, сякаш са поели някъде много надалеч.

Обядваха у Даян доматена супа и салата от авокадо. После се размотаваха и се върнаха в къщата на Даян, за да решат как да прекарат остатъка от прекрасния следобед.

Доктор Брюър тъкмо даваше колата си на заден ход, когато Маргарет и Даян се появиха с колелата си. Той свали прозореца с широка усмивка.

– Добра новина! – извика той. – Майка ти се връща. Отивам на летището да я посрещна!

– О, страхотно! – възкликна Маргарет толкова зарадвана, че й се прииска да закрещи. Двете с Даян му махнаха и подкараха колелата си нагоре по входната алея.

Толкова съм щастлива, помисли си Маргарет. Толкова е добре мама да си е тук. Да има с кого да си говоря. Да има някой, който може да обясни… за татко.

После двете с Даян разглеждаха някакви стари списания в стаята на Маргарет и послушаха музика, която Маргарет скоро си беше купила. Часът бе малко след три, когато Даян изведнъж се сети, че има допълнителен урок по пиано и вече е закъсняла. Изхвърча бясно от къщата, скочи на колелото си и се провикна:

– Поздрави майка си от мене! – и изчезна по алеята.

Маргарет застана зад къщата, загледана в спускащите се хълмове и се чудеше какво да прави, за да мине по‑бързо времето до идването на майка й. Силният бриз, който духаше в различни посоки, охлаждаше лицето й. Реши да вземе книга и да седне под сянката на лавровото дърво в средата на двора.

Обърна се и отвори вратата на кухнята точно когато Кейси дотича.

– Къде са хвърчилата ни? – запита той задъхано.

– Хвърчилата ли? Не знам. Защо? – попита Маргарет. – Ей… – тя го хвана за рамото, за да привлече вниманието му. – Мама се връща. Ще е тук след около час, час и нещо.

– Страхотно! – извика той. – Точно ще има време за хвърчилата. Толкова е ветровито. Хайде! Искаш ли да дойдеш с мен?

– Добре – каза Маргарет. Така времето ще мине по‑бързо. Тя се замисли къде бяха сложили хвърчилата. – Не са ли в гаража?

– Не – каза й Кейси. – Сигурен съм. В мазето са – на онези рафтове. Връвта също – той мина покрай нея, за да влезе в къщата. – Ще разбъзикам ключалката и ще вляза да ги взема.

– Ей, Кейси, внимателно долу! – извика тя след него. Той изчезна във входното антре. Маргарет размисли. Не й се искаше Кейси да е сам долу в помещението с растенията. – Чакай – извика тя. – Ще дойда с теб.

Двамата бързо слязоха по стълбите към жаркия спарен въздух и ярката светлина.

Растенията сякаш се накланяха към тях, сякаш се опитваха да ги стигнат, докато минаваха край тях. Маргарет се опита да не им обръща внимание. Вървеше точно зад Кейси с поглед към високите метални рафтове пред тях.

Рафтовете бяха дълбоки и пълни със стари непотребни играчки, игри и спортни принадлежности, палатка и вехти спални чували. Кейси стигна пръв и започна да рови по долните рафтове.

– Знам, че са тук някъде – каза той.

– Аха. Спомням си, че ги сложихме тук – каза Маргарет, преглеждайки горните рафтове.

Седнал на колене, Кейси започна да изважда кутии от най‑долния рафт. Внезапно спря.

– Леле, Маргарет!

– А? – тя направи крачка назад. – Какво има?

– Виж това! – каза тихо Кейси. Той бръкна към дъното на рафта и се изправи с нещо, свито на топка в ръцете му.

Маргарет видя, че държи чифт черни обувки. И панталон.

Син панталон.

Лицето на Кейси изведнъж пребледня, чертите му се изостриха. Пусна обувките на пода, разгърна панталона и го опъна пред себе си.

– Ей, погледни в задния джоб – каза Маргарет, като сочеше с пръст.

Кейси бръкна в задния джоб и извади черен кожен портфейл.

– Не мога да повярвам – каза Маргарет. Ръцете на Кейси трепереха, докато отваряше портфейла, за да провери какво има вътре. Извади зелената карта на „Америкън Експрес“ и прочете името, изписано на нея.

– На господин Мартинес е – каза той, преглъщайки тежко. Вдигна поглед към Маргарет.

– Тези неща са на господин Мартинес.

– Татко ни излъга – каза Кейси, втренчен ужасено в портфейла, който държеше в ръцете си. – Господин Мартинес може да си е тръгнал без сако. Но не би тръгнал без панталони и обувки.

– Но… какво е станало с него? – попита Маргарет, усещайки, че й призлява.

Кейси затвори портфейла. Поклати тъжно с глава и не каза нищо.

В средата на помещението едно растение сякаш изпъшка и звукът стресна двете деца.

– Татко ни излъга – повтори Кейси, загледан в панталоните и обувките на пода. – Татко ни излъга.

– Какво да правим? – извика Маргарет. В гласа й звучеше паника и отчаяние. – Трябва да кажем на някого какво става тук. Но на кого?

Растението изпъшка отново. Ластари полазиха по земята. Листа изпляскаха нежно и влажно едно в друго.

А после откъм шкафа за материали, който се намираше до рафтовете, отново се чу думкане.

Маргарет погледна към Кейси.

– Това думкане… от какво ли е?

Двамата се заслушаха в непоследователните удари. Глухо стенание откъм шкафа бе последвано от по‑силно – и двете жални, и двете като че ли човешки.

– Мисля, че вътре има някой! – възкликна Маргарет.

– Може това да е господин Мартинес – предположи Кейси, все още здраво стискайки портфейла в ръка.

Дум. Дум. Дум.

– Мислиш ли, че трябва да отворим шкафа? – плахо попита Кейси.

Едно растение като че ли простена в отговор.

– Да. Мисля, че трябва – отвърна Маргарет, внезапно усетила студ по цялото си тяло. – Ако господин Мартинес е вътре, трябва да го освободим.

Кейси остави портфейла върху рафта. После двамата бързо отидоха до шкафа.

Растенията срещу тях се размърдаха и се раздвижиха, сякаш повтаряха движенията им. Чуха дишане, отново изпъшкване, шум като от бързи стъпки. Листата на стъблата трептяха. Ластари се спуснаха надолу и се плъзнаха по земята.

– Ей, виж! – извика Кейси.

– Виждам – каза Маргарет. Вратата на шкафа не беше просто заключена. Върху нея беше закована дървена летва.

Дум‑дум. Дум‑дум‑дум.

– Вътре има някой – сигурна съм! – извика Маргарет.

– Ще взема чук – каза Кейси. Вървейки покрай стената, колкото се може по‑далече от растенията, той стигна до работната маса.

Няколко секунди по‑късно се върна с тесла.

Дум. Дум.

Двамата с Маргарет успяха да изтръгнат летвата от вратата. Тя шумно падна на пода.

Ударите откъм шкафа станаха по‑силни и по‑настоятелни.

– Сега какво ще правим с ключалката? – попита Маргарет, загледана в нея.

Кейси се почеса по главата. По лицата и на двамата се стичаше пот. Заради влажния горещ въздух и двамата дишаха тежко.

– Не знам как да я отключа – каза Кейси объркан.

– Какво би станало, ако се опитаме да изкъртим вратата, както изкъртихме летвата? – попита Маргарет.

Дум. Дум. Дум.

Кейси вдигна рамене.

– Не знам. Да опитаме.

Пъхнаха заострената страна на теслата в малък процеп и се опитаха да изкъртят вратата откъм ключалката. Когато вратата не помръдна, двамата се преместиха към пантите и опитаха оттам.

– Не мръдва – каза Кейси, избърсвайки челото си с ръка.

– Продължавай – каза Маргарет. – Ето. Да натиснем заедно.

Пъхвайки теслата точно над горната панта, двамата натиснаха дръжката й с цялата си сила.

– Тя… помръдна малко – каза Маргарет, дишайки тежко.

Продължиха да натискат. Влажното дърво започна да се цепи. Двамата натиснаха теслата дълбоко в процепа.

Най‑накрая със силно пращене успяха да откачат вратата.

– А?! – Кейси изпусна теслата. Двамата присвиха очи в тъмния шкаф.

И изкрещяха от ужас, когато видяха какво има вътре.

– Виж! – извика Маргарет. Сърцето й биеше лудо. Изведнъж й се зави свят. Хвана се за страната на шкафа, за да запази равновесие.

– Не… не мога да повярвам – каза тихо Кейси, гласът му трепереше, а той стоеше загледан в дългия дълбок шкаф за материали.

И двамата гледаха в захлас странните растения, които изпълваха шкафа.

Дали бяха растения?

Двамата се наведоха и приклекнаха, ахкайки, дишайки тежко и въздишайки под ярката светлина на крушката от тавана. Разтресоха се клони, проблеснаха и трепнаха листа, високи растения се приведоха напред, сякаш се опитваха да докоснат Маргарет и Кейси.

– Виж онова! – извика Кейси, като направи крачка назад, блъсвайки се в Маргарет. – Има ръка!

– О! – Маргарет проследи погледа на Кей си. Той беше прав. Високото растение с много листа изглежда имаше зелена човешка ръка, която се спускаше от стъблото му.

Очите на Маргарет бързо обиколиха шкафа. Тя с ужас осъзна, че няколко растения имат човешки черти – зелени ръце, жълта длан с три пръста, два къси дебели крака там, където трябваше да има стъбло.

Двамата с брат й извикаха едновременно, когато видяха растение с лице. Сред сноп широки листа сякаш растеше кръгъл зелен домат. Но доматът имаше човешки по форма нос и отворена уста, от която непрекъснато излизаха тъжни въздишки и пъшкане.

Друго растение – ниско на ръст и с няколко снопа широки овални листа – имаше две зелени, почти човешки лица, частично скрити от листата – и двете плачещи с отворена уста.

– Да се махаме оттук! – извика Кейси уплашен. Хвана Маргарет за ръка и я задърпа от шкафа. – Това е… гадно!

Растенията изпъшкаха и въздъхнаха. Зелени ръце без пръсти се протегнаха към Маргарет и Кейси. Жълто, болнаво на вид растение край стената задавено се закашля. Високо растение с цветове сякаш пристъпи с протегнати към тях тънки, приличащи на ластари, ръце.

– Чакай! – извика Маргарет, като издърпа ръката си от Кейси. Беше забелязала нещо на пода на шкафа зад пъшкащите и трептящи растения. – Кейси, какво е това? – попита тя и посочи.

Напрегна се да фокусира очите си в тъмнината на шкафа. В дъното, на пода зад растенията, се виждаха две човешки стъпала.

Маргарет внимателно се пъхна в шкафа.

– Маргарет, да се махаме! – примоли се Кейси.

– Не! Виж! Вътре има някой – каза Маргарет с напрегнат поглед.

– Ъ?

– Човек! Не растение! – каза Маргарет. Направи още една крачка. Мека зелена ръка се плъзна покрай нея.

– Маргарет, какво правиш?! – извика Кейси с писклив изплашен глас.

– Трябва да видя кой е там – каза Маргарет. Тя пое дълбоко дъх и го задържа. После, пренебрегвайки пъшкането, въздишките, протегнатите към нея зелени ръце, отвратителните зелени доматени лица, Маргарет се мушна през растенията към дъното на шкафа.

– Татко! – извика тя.

Баща й лежеше на пода – ръцете и краката му бяха здраво стегнати с ластари от растения, устата му беше залепена с широка лепенка.

– Маргарет… – Кейси стоеше до нея. Сведе поглед към пода. – О, не!

Баща им ги гледаше с молба в очите.

– Ммммм – извика той, опитвайки се да им каже нещо през лепенката.

Маргарет се хвърли на пода и започна да го развързва.

– Не, спри! – извика Кейси и я задърпа назад за раменете.

– Кейси, пусни ме! Какво ти става? – ядосано извика Маргарет. – Това е татко. Той…

– Не може да е татко! – каза Кейси, като продължаваше да я държи за раменете. – Татко е на летището, забрави ли?

Растенията зад тях сякаш въздъхнаха в едновременно – в един ужасяващ хор.

Високо растение падна и се претърколи към отворената врата на шкафа.

– Ммммм – продължи да се моли баща им, опитвайки се да се освободи от ластарите, които го държаха.

– Трябва да го развържа – каза Маргарет на брат си. – Пусни ме!

– Не – настоя Кейси. – Маргарет, погледни главата му!

Маргарет извърна очи към главата на баща си. Беше гола. Без бейзболна шапка. Там където трябваше да има коса, растяха кичури зелени листа.

– Вече сме виждали това – сгълча го Маргарет. – Това е страничен ефект, забрави ли! – Тя се протегна, за да издърпа въжетата от баща си.

– Не, недей! – настоя Кейси.

– Добре, добре – каза Маргарет. – Само ще махна лепенката от устата му. Няма да го развързвам.

Тя се протегна и задърпа лентата, докато изцяло я отлепи.

– Деца, толкова се радвам да ви видя – каза доктор Брюър. – Бързо! Развържете ме.

– Как се озова тук? – запита Кейси, като стоеше над него с ръце на хълбоците и го гледаше подозрително. – Видяхме, че замина за летището.

– Това не бях аз – каза доктор Брюър. – Заключен съм тук от дни.

– А? – извика Кейси.

– Но ние те видяхме… – започна Маргарет.

– Това не бях аз. Това е растение – каза доктор Брюър. – Това е растение, мое копие.

– Татко… – каза Кейси.

– Моля ви. Няма време за обяснение – настоятелно каза баща им, повдигайки обкичената си с листа глава, за да погледне към вратата на шкафа. – Просто ме развържете! Бързо!

– Бащата, с когото живеем, е растение! – извика Маргарет, преглъщайки тежко.

– Да. Моля ви, развържете ме! Маргарет се протегна към ластарите.

– Не! – настоя Кейси. – Как да сме сигурни, че казваш истината?

– Ще ви обясня всичко. Обещавам – примоли се той. – Бързо! Въпрос на живот и смърт! Господин Мартинес също е тук.

Стресната, Маргарет погледна към по‑далечната страна на шкафа. Точно така – господин Мартинес също лежеше на пода, завързан и със залепена уста.

– Освободете ме оттук, моля ви! – извика баща й.

Зад тях растенията изпъшкаха и извикаха. Маргарет не можеше да понесе повече това положение.

– Развързвам го – каза тя на Кейси, наведе се и вкопчи ръцете си в ластарите.

Баща й въздъхна с благодарност. Кейси също се наведе и неохотно започна да дърпа ластарите.

Най‑сетне ги разхлабиха достатъчно, за да може баща им да се измъкне. Той бавно се изправи на крака, протегна ръце, разтръска крака и сгъна коленете си.

– Леле, усещането е много приятно! – каза той и тъжно се усмихна на Маргарет и Кейси.

– Татко, да развържем ли и господин Мартинес? – попита Маргарет.

Изведнъж без предупреждение доктор Брюър изблъска двете деца и си проправи път извън шкафа.

– Татко! Къде отиваш? – попита Маргарет.

– Каза, че ще ни обясниш всичко! – настоя Кейси. Двамата се затичаха през пъшкащите растения след баща си.

– Да, да, ще обясня! – дишайки тежко, доктор Брюър се отправи към купчина дърва при най‑отдалечената стена. Маргарет и Кейси ахнаха, когато той взе една брадва.

Завъртя се и застана право пред тях, с две ръце стиснал дебелата дръжка на брадвата. Тръгна към тях със замръзнало в решителност лице.

– Татко, какво правиш? – извика Маргарет.

Доктор Брюър заметна брадвата на рамо и се доближи до Маргарет и Кейси. Изпъшка от усилието да вдигне тежкото сечиво, лицето му почервеня, очите му се разшириха, гледаха възбудено.

– Татко, моля те! – извика Маргарет, стискайки Кейси за рамото и отстъпвайки назад към джунглата от растения в средата на помещението.

– Какво правиш! – повтори тя.

– Той не е истинският ни баща! – извика Кейси. – Казах ти да не го развързваме!

– Той е истинският ни баща! – настоя Маргарет. – Сигурна съм, че е той! – тя извърна очи към баща си, търсейки отговор.

Но той ги гледаше втренчено, а на лицето му беше изписано объркване и заплаха. Брадвата в ръцете му лъщеше под ярката светлина на лампите на тавана.

– Татко, отговори ни! – настоя Маргарет. – Отговори ни!

Преди доктор Брюър да успее да отговори, те чуха шумни бързи стъпки по стълбите на мазето.

И тримата се обърнаха към вратата и видяха в помещението с растенията да влиза един силно разтревожен доктор Брюър. Той хвана козирката на бейзболната си шапка, докато вървеше с големи крачки към двете деца.

– Какво правите тук? – извика той. – Нали ми обещахте. Ето я майка ви. Не искате ли…?

Госпожа Брюър се появи до него. Тъкмо да ги поздрави, спря и замръзна от ужас, като видя обърканата ситуация.

– Не! – изпищя тя, забелязвайки другия доктор Брюър – доктор Брюър без шапка и с брадва в ръце. – Не! – на лицето й се изписа ужас. Тя се обърна към доктор Брюър, който я бе довел вкъщи.

Той гледаше осъдително Маргарет и Кейси.

– Какво сте направили! Пуснали сте го да избяга!

– Той е баща ни! – каза Маргарет с тънко гласче, което едва позна.

– Аз съм баща ви! – извика доктор Брюър, който стоеше на прага. – Не той! Той не е вашият баща! Той дори не е човек! Той е растение!

Маргарет и Кейси ахнаха и ужасени отстъпиха назад.

– Ти си растение! – обвини го гологлавият доктор Брюър и вдигна брадвата.

– Той е опасен! – възкликна другият доктор Брюър. – Как можахте да го пуснете!

Оказали се между двамата, Маргарет и Кейси гледаха втренчено ту единия, ту другия.

Кой беше истинският им баща?

– Това не е баща ви! – извика отново доктор Брюър с бейзболната шапка и пристъпи навътре в помещението. – Той е копие. Растение‑копие. Един от моите опити, който се обърка. Заключих го в шкафа, защото е опасен.

– Ти си копието! – обвини го другият доктор Брюър и отново повдигна брадвата.

Маргарет и Кейси стояха неподвижни, като от време на време се споглеждаха ужасено.

– Деца, какво сте направили! – извика госпожа Брюър, притиснала бузите си с ръце. Очите й бяха широко отворени от почуда.

– Какво направихме? – Маргарет тихо попита брат си.

Гледайки втренчено с широко отворени очи ту единия, ту другия мъж, Кейси изглеждаше твърде уплашен, за да отговори.

– Не… не знам какво да правим – успя да прошепне той.

Какво можем да направим, чудеше се наум Маргарет, усещайки, че цялото й тяло трепери.

– Той трябва да бъде унищожен! – извика доктор Брюър, който държеше брадвата, загледан в двойника си.

Растенията до него потрепериха и се разклатиха със силна въздишка. Ластари се плъзнаха по почвата. Листата проблеснаха и сякаш прошепнаха.

– Свали брадвата! Никого няма да излъжеш! – каза другият доктор Брюър.

– Трябва да бъдеш унищожен! – повтори доктор Брюър, който не носеше бейзболна шапка. С див поглед и алено лице, той пристъпваше напред, а брадвата блестеше като наелектризирана под бялата светлина.

Татко никога не би се държал така, осъзна Маргарет. Двамата с Кейси сме идиоти. Ние го пуснахме от шкафа. И сега той ще убие истинския ни баща. И мама.

А после… и нас!

Какво мога да направя, чудеше се тя, като се опитваше да мисли трезво, въпреки че умът й се мяташе лудо без контрол.

Какво мога да направя?

От устата й излезе отчаян вик на протест. Маргарет се впусна напред и грабна брадвата от ръцете на самозванеца.

Той ахна от изненада, когато тя хвана още по‑здраво дръжката. Беше по‑тежка, отколкото очакваше.

– Дръпни се! – изкрещя тя. – Махай се веднага!

– Маргарет, почакай! – извика майка й като продължаваше да стои на вратата, парализирана от страх.

Гологлавият доктор Брюър се присегна към брадвата.

– Върни ми я! Не разбираш какво правиш! – примоли се той и с рязко движение се опита да хване брадвата.

Маргарет се дръпна и я завъртя.

– Не се приближавай! Никой да не мърда.

– Слава богу! – възкликна доктор Брюър с бейзболната шапка. – Трябва да го върнем обратно в шкафа. Много е опасен – той пристъпи към Маргарет. – Дай ми брадвата!

Маргарет се поколеба.

– Дай ми брадвата! – настоя той. Маргарет се обърна към майка си:

– Какво да правя?

Госпожа Брюър безпомощно повдигна рамене.

– Не… не знам.

– Принцесо, не го прави – каза кротко гологлавият доктор Брюър и погледна Маргарет право в очите.

Той ми каза „Принцесо“, осъзна Маргарет.

Другият никога не го беше казвал. Дали това не означава, че истинският ми баща е този от шкафа?

– Маргарет, дай ми брадвата! – онзи с шапката посегна да я вземе.

Маргарет отстъпи и отново завъртя брадвата.

– Назад! И двамата – назад! – предупреди тя.

– Предупреждавам те – каза доктор Брюър с шапката. – Той е опасен! Послушай ме, Маргарет!

– Назад! – повтори тя, като отчаяно се опита да измисли какво да прави.

Кой е истинският ми баща?

Кой от двамата? Кой? Кой?

Очите й се стрелкаха от единия към другия. Забеляза, че и двамата бяха с бинтована ръка и й хрумна нещо.

– Кейси, на стената ей там има нож – каза тя, като продължаваше да държи здраво брадвата. – Бързо ми го донеси!

Кейси безропотно хукна към стената. Отне му малко време да открие ножа между другите инструменти, които висяха там. Повдигна се на пръсти и го дръпна, а после се затича обратно към Маргарет.

Маргарет отпусна брадвата надолу и взе дългия нож от Кейси.

– Маргарет, дай ми брадвата! – нетърпеливо настоя мъжът с бейзболната шапка.

– Маргарет, какво правиш? – попита мъжът от шкафа и внезапно на лицето му се изписа страх.

– Хрумна ми нещо – каза Маргарет с известно колебание.

Пое дълбоко дъх.

После пристъпи към човека от шкафа и прободе ръката му с острието на ножа.

– Оу! – извика той, когато ножът поряза кожата му.

Маргарет дръпна ножа, който бе направил малък срез.

От раната потече тънка струйка червена кръв.

– Той е истинският ни баща – каза Маргарет на Кейси, въздъхвайки облекчено. – Ето, татко! – тя му подаде брадвата.

– Маргарет, бъркаш! – човекът с бейзболната шапка извика уплашен. – Той те изигра! Той те изигра!

Гологлавият доктор Брюър реагира бързо. Вдигна брадвата, направи три крачки, изви се назад и замахна с цялата си сила.

Доктор Брюър с шапката отвори широко уста и извика уплашено. Викът заглъхна, защото брадвата лесно разряза тялото му на две.

От раната потече гъста зеленикава течност. Докато падаше, мъжът зяпна от почуда и ужас. Маргарет видя, че тялото му всъщност е стъбло. Той нямаше кости, нямаше човешки органи.

Тялото му тупна на пода. Около него се събра локва зелена течност.

– Принцесо, добре ли си? – извика доктор Брюър и захвърли брадвата настрани. – Ти направи вярното предположение!

– Не беше предположение – каза Маргарет, потъвайки в прегръдката му. – Спомних си зелената кръв, която видях. Късно една нощ. Единият от вас беше в банята, а от ръката му течеше зелена кръв. Знаех, че истинският ми баща има червена кръв.

– Всичко е наред! – извика госпожа Брюър, хвърляйки се в прегръдката на мъжа си. – Добре сме! Добре сме!

Четиримата се прегърнаха силно развълнувани.

– Трябва да направим още нещо – каза баща им, прегърнал двете деца. – Да извадим господин Мартинес от шкафа.

Докато стана време за вечеря нещата бяха върнати в обичайното им състояние.

Най‑сетне бяха успели да поздравят майка си с добре дошла и се бяха опитали да й разкажат за всичко случило се докато я нямаше.

Господин Мартинес бе изваден от шкафа почти без дрехи. Двамата с доктор Брюър говориха надълго и нашироко за случилото се и за работата на доктор Брюър.