Стой далече от мазето 2 page

Не би трябвало да отнеме толкова много време.

Сега баща й вече беше на пътеката към вратата. Видя я на прага и й махна с ръка.

Маргарет отвърна с махване и погледна назад към вратата на мазето.

– Кейси, къде си? – извика тя силно. Никакъв отговор.

Никакъв звук откъм мазето. Изобщо никакъв звук. Доктор Брюър спря за малко отвън, за да погледне розовите храсти в края на пътеката.

– Кейси? – извика Маргарет. Отново никакъв отговор.

– Кейси, побързай!

Тишина.

Баща й се беше навел и правеше нещо на почвата под розовите храсти.

Усещайки ужаса, който обзема цялото й тяло, Маргарет разбра, че няма избор.

Трябваше да слезе по стълбите и да види защо Кейси се бави.

Кейси се затича надолу по стълбите, като се облягаше на металния парапет, за да може да прескача по две стъпала наведнъж. Приземи се тежко на циментовия под и се стрелна към ярката бяла светлина на помещението с растенията.

Спря се само за миг на прага, докато очите му свикнат с по‑ярката светлина. Пое дълбоко въздух, вдишвайки влагата, и затаи дъх. Беше толкова горещо тук, толкова лепкаво. Засърбя го гърбът. По врата му полазиха тръпки.

Джунглата от растения стоеше под ярката бяла светлина сякаш цялата в слух.

Той видя тениската си, смачкана на пода на около метър от високо дърво с много листа. Дървото като че ли се накланяше към тениската, дългите му ластари висяха свободно край стъблото и леко се бяха подбили върху почвата.

Кейси направи плаха крачка напред.

Защо толкова се страхувам, чудеше се той.

Това е просто стая, пълна със странни растения.

Защо ми се струва, че ме наблюдават? Че ме очакват?

Той се упрекна, че толкова се страхува и направи още няколко стъпки към смачканата на пода тениска.

Ей, почакай.

Дишането.

Ето го отново.

Равномерно дишане. Немного силно. Но също и немного слабо.

Кой ли можеше да диша така? Какво ли можеше да диша така?

Голямото дърво ли дишаше?

Кейси гледаше втренчено тениската си на пода. Беше толкова близо. Какво ли го спираше да я грабне и да хукне обратно нагоре по стълбите? Какво ли го спираше?

Направи още една крачка напред. После още една.

Дали дишането става по‑силно?

Той подскочи, стреснат от внезапно глухо изпъшкване откъм големия шкаф край стената.

Прозвуча сякаш беше на човек, сякаш там вътре някой стенеше от болка.

– Кейси, къде си?

Гласът на Маргарет звучеше толкова отдалеч, въпреки че тя беше горе на стълбата.

– Добре съм засега – извика й той. Гласът му обаче излезе като шепот. Тя вероятно нямаше да го чуе.

Той направи още една крачка. И още една.

Тениската вече беше на около три метра.

Бързо стрелване. Бързо стрелване и той щеше да я стигне.

Още едно глухо стенание от шкафа. Изглежда някое растение пъшкаше. Високата папрат внезапно клюмна, потрепвайки с листа.

– Кейси? – той чуваше как сестра му го вика притеснено откъм стълбите. – Кейси, побързай!

Опитвам се, мислеше си той. Опитвам се да бързам.

Какво ли го задържаше?

Още едно слабо изстенване – този път от другата страна на помещението.

Той направи още две крачки, а после приклекна с опънати пред себе си ръце.

Тениската беше почти на ръка разстояние.

Чу пъшкане, после отново дишане.

Повдигна очи към високото дърво. Дългите му подобни на въжета ластари се бяха напрегнали. Бяха се втвърдили. Или така му се струваше?

Не.

Преди висяха свободно. Сега бяха изопнати. Готови.

Готови да го сграбчат?

– Кейси, побързай! – извика Маргарет, а гласът й прозвуча сякаш още по‑отдалеч.

Той не отговори. Беше се съсредоточил върху тениската. Само на метър от него. Само на метър. Само на половин метър.

Растението отново простена.

– Кейси? Кейси?

Листата на цялото дърво потръпнаха. Само на половин метър от него. Почти стигаше.

– Кейси? Добре ли си? Отговори ми! Той сграбчи тениската.

Два ластара се извиха към него като змии.

– Ха! – извика той, парализиран от страх. – Какво стана?

Ластарите се увиха около кръста му.

– Пусни ме! – извика той, стиснал здраво тениската си с една ръка, избутвайки ластарите с другата.

Ластарите продължиха да го държат и нежно го пристегнаха.

Маргарет! Кейси се опита да извика, но от устата му не излезе и звук. Маргарет!

Той се разтресе силно, после се дръпна напред.

Ластарите продължаваха да го държат.

Не го стискаха. Не се опитваха да го задушат или да го дръпнат обратно.

Но и не го пускаха.

Усещаше ги топли и влажни по голата си кожа. Като крайници на животни. Не като на растение.

Помощ! Отново се опита да извика. Дръпна се още веднъж, като се наведе надолу и напъна с всички сили.

Никаква полза.

Бързо клекна, удари се в пода и се опита да се превърти.

Ластарите го държаха.

Растението въздъхна силно.

– Пусни ме! – извика Кейси, най‑сетне възвърнал гласа си.

И после изведнъж Маргарет се оказа до него. Не я беше чул да слиза по стълбите. Не я беше видял да влиза в помещението.

– Кейси! – извика тя. – Какво… Маргарет зяпна от изненада.

– Не… не ме пуска! – каза й той.

– Не! – изкрещя тя и хвана единия от ластарите с две ръце. Задърпа с всички сили.

Ластарът се съпротивляваше отначало, но след това се отпусна.

Кейси нададе радостен вик и се измъкна от другия ластар. Маргарет пусна ластара, хвана Кейси за ръка и заедно се затичаха към стълбата.

– О!

Двамата спряха точно в дъното на стълбата.

Най‑горе стоеше баща им, вперил поглед в тях, стиснал юмруци, с лице, сковано с гняв.

– Татко… растенията! – извика Маргарет. Той ги гледаше без да мига, със студен, гневен поглед. Мълчеше.

– То хвана Кейси! – каза му Маргарет.

– Само слязох да си взема тениската – промълви Кейси с треперещ глас.

Гледаха го и очакваха да помръдне, да отпусне юмруци, да отпусне напрегнатото си изражение, да каже нещо. Но той продължаваше да ги гледа с пронизващ поглед.

Най‑сетне каза:

– Добре ли сте?

– Аха – едновременно отговориха и двамата, кимайки с глава.

Маргарет осъзна, че все още държи ръката на Кейси. Пусна я и посегна към парапета.

– Много съм разочарован от вас двамата – каза доктор Брюър с нисък равен глас, студен, но не ядосан.

– Съжалявам – каза Маргарет. – Знаехме, че не бива…

– Не сме пипали нищо. Наистина! – възкликна Кейси.

– Много съм разочарован – повтори баща им.

– Съжалявам, татко.

Доктор Брюър им махна с ръка да се качат горе и излезе в антрето.

– Мислех, че ще ни вика – прошепна Кейси на Маргарет, докато я следваше по стълбите.

– Това не е в стила на татко – прошепна му също Маргарет.

– Но миналия път, когато се доближихме до мазето, крещя – отвърна Кейси.

Двамата последваха баща си в кухнята. Той им направи знак да седнат на бялата маса и седна на стол срещу тях.

Очите му гледаха ту единия, ту другия сякаш ги изучаваше, сякаш ги виждаше за пръв път. Лицето му беше напълно безизразно, почти като на робот, нямаше и следа от някакви чувства.

– Татко, какво е това с тези растения? – попита Кейси.

– Какво имаш предвид? – попита доктор Брюър.

– Те са толкова странни – каза Кейси.

– Ще ви обясня някой ден – отвърна той с равен глас и продължи да гледа втренчено и двамата.

– Изглежда много интересно – каза Маргарет, напрегнато търсейки най‑правилните думи.

Дали баща им се опитваше да ги накара да се почувстват неудобно, чудеше се тя. Ако беше така, добре се справяше.

Въобще не приличаше на себе си. Въобще. Винаги е бил много прям, помисли си Маргарет. Ако беше ядосан, казваше, че е ядосан. Ако беше разтревожен, казваше им, че е разтревожен.

Тогава защо сега е толкова странен, така мълчалив, толкова… студен?

– Помолих ви да не ходите в мазето – каза той тихо, кръстосвайки крака и облягайки се назад, така че кухненският стол остана опрян само на задните си крака. – Мислех, че съм пределно ясен.

Маргарет и Кейси се спогледаха. Най‑накрая Маргарет каза:

– Няма повече да правим така.

– Но не може ли да ни заведеш долу и да ни обясниш какво правиш? – запита Кейси. Той още не беше облякъл тениската си. Стискаше я на топка върху кухненската маса.

– Наистина искаме да разберем – добави Маргарет въодушевено.

– Някой ден – каза баща им. Той върна стола обратно на четирите му крака и стана. – Ще го направим скоро, ясно? – Вдигна ръце над главата си и се протегна. – Трябва да се връщам на работа – добави той и изчезна във входното антре.

Кейси погледна нагоре към Маргарет и вдигна рамене. Баща им влезе отново в кухнята. В ръцете си държеше лабораторната престилка, която беше метнал върху парапета на стълбището.

– Как отпътува мама, всичко наред ли беше? – попита Маргарет.

Той кимна:

– Така мисля – отвърна той, навличайки престилката през главата си.

– Надявам се леля Елианор да е добре – каза Маргарет.

Отговорът на доктор Брюър прозвуча глухо, докато той нагласяваше престилката и стягаше колана.

– До скоро – каза той и изчезна в антрето. Двамата чуха, че затваря вратата на мазето зад себе си.

– Предполагам, че няма да ни накаже за това, дето ходихме долу – каза Маргарет, облягайки се на масата и подпирайки брадичката си с ръце.

– Предполагам, че няма – каза Кейси. – Той наистина се държи… странно.

– Може да е притеснен, че мама замина – каза Маргарет. Тя се изправи на стола и бутна Кейси. – Хайде, ставай! Имам доста работа!

– Не мога да повярвам, че растението ме сграбчи – каза замислено Кейси без въобще да се помръдне. – Не е нужно да ме буташ! – той се запъна, но се изправи на крака и се отмести от пътя на Маргарет. – Ще сънувам кошмари довечера – каза тъжно той.

– Просто не мисли за мазето – посъветва го Маргарет. Това е наистина безполезен съвет, каза си сама на себе си. Но какво друго можеше да каже?

Качи се в стаята си, мислейки колко много й липсва майка й. После в главата й отново изплува сцената в мазето, когато Кейси се опитваше да се измъкне от огромните ластари на увивното растение.

Полазиха я тръпки. Тя взе учебника си и се хвърли по корем на леглото, за да чете.

Думите на страницата обаче се размазваха, а пъшкащите дишащи растения продължаваха да изплуват пред погледа й.

Поне не сме наказани, че слязохме долу, помисли си тя.

Поне този път татко не крещя и не ни изплаши.

И в крайна сметка татко обеща скоро да ни заведе долу и да ни обясни върху какво работи.

Тази мисъл накара Маргарет да се почувства по‑добре.

Тя се чувстваше по‑добре до следващата сутрин, когато се събуди рано и слезе долу да направи закуска. За нейна изненада баща й вече беше слязъл да работи, вратата на мазето беше плътно затворена и на нея беше поставена ключалка.

Следващата събота следобед Маргарет си беше в стаята, лежеше в горния край на леглото и говореше с майка си по телефона.

– Наистина ми е много мъчно за леля Елианор – каза тя, въртейки бялата жица на телефона около китката си.

– Операцията не мина толкова добре, колкото се очакваше – каза майка й. Звучеше много уморено. – Лекарите казаха, че може да се наложи нова операция. Но първо трябва да възстановят силите й.

– Предполагам това означава, че няма скоро да се върнеш – каза тъжно Маргарет.

Госпожа Брюър се засмя:

– Не ми казвай, че наистина ти липсвам!

– Ами… да – призна си Маргарет. Тя вдигна поглед към прозореца на стаята си. На перваза на прозореца кацнаха две лястовички и така оживено записукаха, че отвлякоха вниманието й и тя не успя да чуе какво казва майка й по пращящата линия от Туксън.

– Как се справя баща ти? – попита госпожа Брюър. – Говорих с него снощи, но той само сумтеше.

– На нас дори не ни сумти! – оплака се Маргарет. Тя запуши ухото си с ръка, за да се отърве от писукането на птиците. – Почти не казва и дума.

– Той работи наистина много – отвърна госпожа Брюър. Маргарет чу в слушалката съобщение по високоговорител. Майка й се обаждаше от телефон в болницата.

– Въобще не излиза от мазето – оплака се Маргарет и това прозвуча малко по‑огорчено, отколкото й се искаше.

– Опитите на баща ти са наистина важни за него – каза майка й.

– По‑важни от нас? – извика Маргарет. Ядоса се на плачливата нотка в гласа си. Искаше й се да не бе започвала да се оплаква от баща си по телефона. Майка й си имаше достатъчно грижи в болницата. Маргарет разбираше, че не трябва да я кара да се чувства още по‑зле.

– Баща ти трябва да докаже много неща – каза госпожа Брюър. – На себе си и на другите. Мисля, че работи толкова много, защото иска да докаже на господин Мартинес и на другите в университета, че сбъркаха като го уволниха. Иска да им покаже, че са направили голяма грешка.

– Но преди го виждахме повече, отколкото откакто си е в къщи през цялото време! – отново се оплака Маргарет.

Тя чу, че майка й припряно въздъхва.

– Маргарет, опитвам се да ти обясня. Достатъчно голяма си да разбереш.

– Съжалявам – каза бързо Маргарет. Реши да смени темата. – Той изведнъж започна да носи бейзболна шапка.

– Кой? Кейси?

– Не, мамо – отвърна Маргарет. – Татко. Носи шапка на „Доджърс“. И никога не я сваля.

– Наистина ли? – в гласа на госпожа Брюър прозвуча голяма изненада.

Маргарет се разсмя.

– Казахме му, че изглежда малко тъпо с нея, ама той не я сваля.

Госпожа Брюър също се разсмя.

– О‑о, викат ме – каза тя. – Трябва да вървя. Грижи се за себе си, скъпа. Ще се опитам да звънна по‑късно.

Щракване и тя беше затворила.

Маргарет се загледа в тавана как сенките от дърветата в предния двор мърдат насам‑натам. Лястовичките бяха отлетели, оставяйки след себе си тишина.

Горката мама, помисли си Маргарет.

Толкова се тревожи за сестра си, а аз й се оплаквах от татко.

Защо направих така?

Тя седна и се заслуша в тишината. Кейси беше отишъл при приятел. Баща й без съмнение работеше в мазето зад старателно заключената врата.

Може би да звънна на Даян, помисли си Маргарет. Посегна към телефона, но осъзна, че е гладна. Първо – обедът, реши тя. После – Даян.

Среса набързо кестенявата си коса, огледа се в огледалото над тоалетката си и бързо се запъти надолу.

За нейна изненада баща й беше в кухнята. Беше се надвесил над мивката с гръб към нея.

Тя понечи да му викне, но се спря. Какво правеше той?

Изпълнена с любопитство, Маргарет залепи гръб на стената и се загледа през кухненската врата.

Изглежда доктор Брюър ядеше нещо. С едната си ръка държеше плик над плота до мивката. Докато Маргарет гледаше с любопитство, той бръкна с ръка в плика и извади шепа от нещо, което пъхна в устата си.

Маргарет виждаше как настървено и шумно дъвче, а после изважда още една шепа от плика и лакомо я пъха в устата си.

Какво, за бога, яде той, чудеше се тя. Никога не яде с мене и Кейси. Винаги казва, че не е гладен. Но сега със сигурност е гладен. Държи се така, сякаш умира от глад.

Тя гледаше откъм антрето как доктор Брюър граби шепа след шепа от плика и усамотено лапа яденето. След малко той смачка плика и го хвърли в кофата за боклук под мивката. После избърса ръце отстрани на лабораторната си престилка.

Маргарет бързо отстъпи назад и на пръсти мина през антрето, за да се вмъкне в дневната. Затаи дъх, когато баща й влезе в антрето, прочиствайки гърлото си.

Вратата на мазето се затвори зад него. Тя чу, че той старателно я заключва.

Когато беше сигурна, че вече е слязъл надолу по стълбите, Маргарет влезе нетърпеливо в кухнята. Трябваше да разбере какво ядеше баща й така настървено, толкова лакомо.

Отвори вратичката под мивката, бръкна в кофата за боклук и извади смачкания плик.

Когато очите й пробягаха по надписа, Маргарет силно ахна.

Баща й, както тя видя, беше ял храна за растения.

Маргарет тежко преглътна. Усети устата си суха като памук. Изведнъж осъзна, че стиска плота толкова силно, че ръката започва да я боли.

Опита се да отпусне пръсти, но продължи да гледа към полупразния плик с храна за растения, който беше изпуснала на пода.

Догади й се. Но можеше да изличи отвратителната картина от главата си. Как е възможно баща й да яде пръст?

Той не само я ядеше, осъзна тя. Той я мяташе в устата си и я преглъщаше.

Сякаш я харесваше.

Сякаш имаше нужда от нея.

Яденето на храна за растения сигурно е част от опитите му, каза си Маргарет. Но що за опити бяха това? Какво искаше да докаже с тези странни растения, които отглеждаше?

Веществото в плика миришеше на кисело като тор. Маргарет пое дълбоко въздух и го задържа. Изведнъж усети, че й се повдига. Гледайки плика, тя не можеше да направи нищо друго, освен да си представи каква е на вкус отвратителната кал вътре.

Уф.

Почти повърна.

Как може собственият й баща да пъха в устата си това отвратително нещо?

Като задържа дишането си още малко, тя хвана почти празния плик, смачка го и го хвърли обратно в кофата за боклук. И тъкмо да се обърне, когато една ръка я стисна за рамото.

Маргарет тихо извика и се завъртя.

– Кейси!

– Вкъщи съм – каза той ухилен – Какво има за обяд?

По‑късно, след като му направи сандвич с фъстъчено масло, тя разказа на Кейси какво бе видяла.

Кейси се разсмя.

– Не е смешно! – ядосано каза тя. – Собственият ни баща яде пръст.

Кейси отново се засмя. По някаква неясна причина това му се видя смешно.

Маргарет го удари силно по рамото – толкова силно, че той изпусна сандвича си.

– Съжалявам – бързо каза тя, – но не разбирам на какво се смееш. Гадно е! Нещо му става на татко. Наистина нещо му става!

– Може просто да е закопнял за храна за растения – пошегува се Кейси, като въобще не приемаше сериозно думите на сестра си. – Нали се сещаш, както ти копнееш за печени фъстъци с мед.

– Това е друго – сопна се Маргарет. – Да се яде пръст е отвратително. Защо не го признаеш?

Преди обаче Кейси да отговори, Маргарет даде воля на цялата мъка, стаена в нея.

– Не виждаш ли? Татко се е променил толкова много. Дори откакто мама замина. Той прекарва в мазето все повече време…

– Така е, защото мама не е тук – прекъсна я Кейси.

– И през цялото време мълчи и е толкова студен към нас – продължи Маргарет без да му обръща внимание. – Той почти не ни говори. Преди винаги се шегуваше и ни разпитваше за домашните. Сега въобще не говори човешки. Не ми е казвал нито „Принцесо“, нито „Дебеланке“. Той не…

– Ти мразиш тези обръщения, Дебеланке – каза Кейси, хилейки се с пълна с фъстъчено масло уста.

– Знам – изрече забързано Маргарет. – Беше само пример.

– И какво се опитваш да кажеш? – попита Кейси. – Че татко е мръднал? Че напълно е откачил?

– Аз… не знам – отчаяно отвърна Маргарет. – Като го гледах как гълта отвратителната храна за растения, ми мина ужасната мисъл, че се превръща в растение!

Кейси подскочи така, че столът му падна и удари с облегалката пода. Той започна да крачи из кухнята като някакво зомби – със затворени очи и опънати напред ръце.

– Аз съм Невероятният Човек‑Растение! – обяви той, като се опитваше гласът му да звучи дълбоко и уверено.

– Не е смешно – настоя Маргарет и скръсти ръце пред гърдите си, за да покаже, че не й е забавно.

– Човекът‑Растение срещу Жената‑Плевел! – обяви Кейси, крачейки около Маргарет.

– Не е смешно! – повтори тя.

Той се блъсна в плота и удари коляното си.

– Ох!

– Пада ти се! – каза Маргарет.

– Човекът‑Растение убива! – викна той и се втурна към нея. Блъсна главата си в рамото й точно както овните, когато се бият.

– Кейси, ще престанеш ли! – изкрещя тя. – Спри най‑сетне!

– Добре, добре! – отстъпи той. – Ако направиш нещо за мен.

– Какво нещо? – попита Маргарет и извъртя очи.

– Направи ми още един сандвич.

В понеделник следобед след училище Маргарет, Кейси и Даян подхвърляха фризби в задния двор на Даян. Беше топъл ден с лек бриз, небето бе изпъстрено с малки бели пухкави облачета.

Даян подхвърли фризбито високо. То прелетя над главата на Кейси право към редицата ароматни лимонови дръвчета зад гаража. Кейси се затича след диска и се спъна във вкопаната в земята пръскачка, която стърчеше само няколко сантиметра над моравата.

Двете момичета се разсмяха.

На връщане Кейси хвърли фризбито към Маргарет. Тя посегна да го хване, но вятърът го отнесе встрани.

– Как е да имаш откачен учен за баща? – внезапно попита Даян.

– Какво? – Маргарет не беше сигурна, че е чула добре.

– Не стой просто така! Хвърляй! – провикна се Кейси откъм гаража.

Маргарет подхвърли фризбито високо нагоре, общо взето в посока на брат си. Той обичаше да тича и да плонжира, за да хване летящия диск.

– Това, че прави странни опити, не означава, че е откачен – рязко каза Маргарет.

– „Странни“ е точно казано – отвърна Даян и придоби сериозно изражение. – Снощи сънувах кошмар с отвратителните растения в мазето ви. Те викаха и се протягаха към мен.

– Съжалявам – каза искрено Маргарет. – Аз също сънувах кошмари.

– Внимавай! – извика Кейси. Той хвърли фризбито ниско и Даян го хвана близо до глезена си.

Откачен учен, мислеше си Маргарет. Откачен учен. Откачен учен.

Думите звучаха отново и отново в главата й.

Откачени учени има само във филмите на ужасите, нали така?

– Една вечер баща ми говореше за твоя баща – каза Даян и метна фризбито към Кейси.

– Не си му казала за… това, че слизахме в мазето, нали? – притеснено запита Маргарет.

– Не – отвърна Даян, поклащайки глава.

– Ей, тия лимони узрели ли са? – попита Кейси и посочи едно от дръвчетата.

– Защо не пробваш един лимон и не видиш сам? – сопна му се Маргарет, подразнена, че ги прекъсна за кой ли път.

– А ти защо не пробваш? – отговори той, както можеше да се очаква.

– Баща ми каза, че уволнили баща ви от Политехниката, защото някакви опити били излезли от контрол и той не искал да ги спре – сподели Даян. Тя се затича да догони фризбито по ниско окосената трева.

– Какво искаш да кажеш? – попита Маргарет.

– Университетът му казал, че трябва да прекрати там каквото прави, а той отказал. Казал, че не може да спре. Поне това е чул баща ми от някакъв човек в склада.

Маргарет не знаеше такова нещо. Почувства се кофти, но реши, че всичко това може да е вярно.

– Нещо наистина страшно се е случило в лабораторията на баща ти – продължи Даян. – Някой бил пострадал или бил убит, нещо такова.

– Това не е вярно – настоя Маргарет. – Щяхме да чуем, ако такова нещо се е случило.

– Аха. Може би – призна Даян. – Но баща ми каза, че баща ти си е загубил работата, защото е отказал да спре опитите си.

– Е, това не го прави откачен учен – отбранително заяви Маргарет. Изведнъж сякаш почувства, че трябва да защити баща си. Не знаеше точно защо.

– Само ти казвам какво съм чула – каза Даян припряно, тръсвайки назад червената си коса. – Не е необходимо да ме обезглавяваш за това.

Поиграха още известно време. Даян смени темата и заговори за едни деца, които двете познаваха и излизаха с тях, въпреки че онези бяха на единайсет. Поговориха малко и за училище.

– Време е да си вървим – извика Маргарет на Кейси. Той взе фризбито от моравата и дотича при нея. – Ще ти звънна по‑късно – каза Маргарет на Даян и й махна леко с ръка. После двамата с Кейси се затичаха към къщи напряко през познати малки улички.

– Трябва ни лимоново дръвче – каза Кейси, когато спряха да тичат. – Страхотни са.

– Да, бе! – отвърна подигравателно Маргарет. – Точно от това имаме нужда вкъщи. От още едно растение.

Когато влязоха в задния двор през живия плет и двамата се изненадаха да видят баща си. Той стоеше до пълзящата роза и разглеждаше цветовете й.

– Ей, татко! – извика Кейси. – Дръж! – и подхвърли фризбито към баща си.

Доктор Брюър се обърна някак тромаво. Фризбито се плъзна покрай главата му и свали бейзболната шапка. Устата му зяпна от изненада. Той вдигна двете си ръце, за да покрие главата си.

Но вече беше късно.

Маргарет и Кейси изпищяха от изненада като видяха главата му.

Първоначално Маргарет помисли, че косата на баща им е станала зелена.

Но после ясно видя, че това по главата му не беше коса.

Косата му я нямаше. Беше окапала.

Вместо коса от главата на доктор Брюър стърчаха яркозелени листа.

– Деца, всичко е наред! – извика доктор Брюър. Той бързо се наведе, взе бейзболната шапка и я постави обратно на главата си.

Прехвърча гарван и силно изграка. Маргарет се опита да проследи птицата с поглед, но образът на противните зелени листа, стърчащи от главата на баща й, остана в съзнанието й.

Цялата й глава започна да я сърби, като си представи как се чувства човек, по чиято глава никнат листа.

– Всичко е наред. Наистина! – повтори доктор Брюър, запътил се към тях.

– Но, татко главата ти – запелтечи Кейси. Изведнъж целият пребледня.

На Маргарет й призля. Продължи да преглъща тежко, опитвайки се да спре напъна за повръщане.

– Елате – каза кротко баща им, като ги прегърна през раменете. – Да седнем там на сянка и да поговорим. Сутринта говорих с майка ви. Каза ми, че сте разтревожени заради моята работа.

– Главата ти… тя е зелена! – повтори Кейси.

– Знам – каза, усмихвайки се, доктор Брюър. – Затова си сложих шапка. Не исках вие двамата да се тревожите.

Той ги поведе към сянката на високия жив плет край гаража и те седнаха на тревата.

– Предполагам си мислите, че баща ви е станал доста странен, нали?

Той се вгледа в очите на Маргарет. Тя се почувства неудобно и отмести поглед.

Грачейки неудържимо, гарванът отново прелетя и се отправи нанякъде.

– Маргарет, не си промълвила и дума – каза баща й и стисна нежно ръката й. – Какво има? Какво искаш да ми кажеш?

Маргарет въздъхна и продължи да отбягва погледа на баща си.

– Добре де! Кажи ни! Защо по главата ти растат листа? – рязко попита тя.

– Това е страничен ефект – каза той, като продължаваше да държи ръката й. – Временно е. Скоро ще отмине и косата ми ще порасне отново.

– Но как се случи? – попита Кейси, втренчен в шапката на „Доджърс“ на главата на баща си. Под нея стърчаха няколко зелени листа.

– Може би ще се почувствате по‑добре, ако ви обясня какво се опитвам да направя долу в мазето – каза доктор Брюър, премести тежестта си и се излегна назад, подпирайки се на ръцете си. – Толкова съм погълнат в опитите си, че нямах много време да поговоря с вас.

– Въобще нямаше време – поправи го Маргарет.

– Съжалявам – каза той и сведе поглед. – Така е наистина. Но това, което правя, е толкова вълнуващо и толкова трудно.

– Ново растение ли си открил? – попита Кейси и кръстоса крака под себе си.

– Не, опитвам се да създам нов вид растение – обясни доктор Брюър.

– А? – възкликна Кейси.

– Говорили ли сте за ДНК в училище? – попита баща им. Те поклатиха глава. – Ами, доста е сложно – продължи той. Доктор Брюър се замисли за миг. – Ще се опитам да го обясня по‑просто – каза той, чоплейки превръзката на ръката си. – Да кажем, че един човек има много висок коефициент на интелигентност. Страхотен мозък.

– Като мен – прекъсна го Кейси.

– Кейси, млъкни! – нервно каза Маргарет.

– Страхотен мозък. Като Кейси – съгласи се доктор Брюър. – И да речем, че можем да изолираме молекулата или гена, или малка част от гена, който дава на човека тази висока интелигентност. И след това да речем, че можем да го прехвърлим към други мозъци. И после тази интелигентност би могла да се предава от поколение на поколение. И доста хора биха имали висок коефициент на интелигентност. Разбирате ли? – Той погледна първо към Кейси, после към Маргарет.

– Аха. Общо взето – каза Маргарет. – Вземаш добро качество от един човек и го даваш на други. И след това и те притежават това качество и го предават на децата си и така нататък.

– Много добре – каза доктор Брюър, усмихвайки се за пръв път от седмици. – Доста ботаници правят това с растенията. Те се опитват да вземат частта, която отговаря за раждането на плодове от едно растение, и да я вкарат в друго. Така се създава ново растение, което би могло да дава пет пъти повече плодове или пет пъти повече зърно или зеленчуци.

– И ти се опитваш да направиш това? – попита Кейси.

– Не точно – каза баща им, като сниши глас. – Опитвам се да направя нещо малко по‑необичайно. Не ми се иска сега да влизам в подробности. Но ще ви кажа, че се опитвам да направя такова растение, каквото никога досега не е съществувало и не би могло да съществува. Опитвам се да създам растение, което отчасти е животно.

Кейси и Маргарет погледнаха изненадани баща си. Маргарет проговори първа.

– Искаш да кажеш, че вземаш клетки от животно и ги слагаш в растение?