Стой далече от мазето 1 page

Робърт Лоурънс Стайн

Стой далече от мазето

Goosebumps – 2

Робърт Лоурънс Стайн

Стой далече от мазето

– Ей, татко! Дръж!

Кейси подхвърли фризбито над равно окосената зелена морава. Бащата на Кейси сбърчи лице, присвивайки очи срещу слънцето. Фризбито се удари в земята и отскочи няколко пъти преди да спре под живия плет зад къщата.

– Не днес. Зает съм – каза доктор Брюър, обърна се рязко и бързо влезе в къщата. Мрежестата врата се тръшна след него.

Кейси дръпна настрани кичура, паднал върху челото му. Имаше права руса коса.

– Какво му става? – извика той на Маргарет, сестра му, която наблюдаваше всичко откъм гаража.

– Знаеш – тихо каза Маргарет. Избърса ръце в крачолите на джинсите си и му направи знак да й хвърли фризбито. – Ще поиграя малко с теб.

– Добре – каза Кейси не особено въодушевено и бавно тръгна към живия плет, за да извади фризбито.

Маргарет се приближи. Беше й мъчно за Кейси. Син и баща бяха наистина много близки – винаги играеха заедно на топка, на фризби или на нинтендо. Изглежда обаче доктор Брюър вече нямаше време за подобни неща.

Подскачайки да хване фризбито, Маргарет осъзна, че й беше мъчно и за самата нея. Изглежда баща й не беше същият и към нея. Всъщност той прекарваше толкова много време долу в мазето, че почти не обелваше дума.

Вече дори не ми казва „Принцесо“, помисли си Маргарет. Тя мразеше това обръщение. Но все пак беше обръщение, знак за близост.

Маргарет подхвърли червеното фризби обратно. Лошо хвърляне. Кейси се затича след него, но то му се изплъзна. Момичето се загледа в златистите хълмове отвъд задния им двор.

Калифорния, помисли си тя.

Толкова е странно тук. Ето, средата на зимата е, а по небето няма нито едно облаче и двамата с Кейси бяха по джинси и тениски, сякаш е средата на лятото.

Маргарет се метна, за да хване едно малко криво подхвърляне, претърколи се по окосената морава и вдигна победоносно фризбито над главата си.

– Фукла! – измърмори Кейси без да се впечатли.

– Ти си голямата раздувка в семейството – извика Маргарет.

– А ти си пуйка.

– Ей, Кейси, искаш ли да играем или не? Той вдигна рамене.

Всички са толкова докачливи напоследък, замисли се Маргарет.

Лесно беше да се досети защо.

Хвърли високо. Фризбито прелетя над главата на Кейси.

– Ти го хвани! – извика той ядосано и сложи ръце на кръста.

– Не, ти! – отвърна Маргарет.

– Ти!

– Кейси, ти си на единайсет години. Не се дръж като двегодишен – рязко каза тя.

– А ти се държиш като едногодишна – отговори й той и ядосано тръгна към фризбито.

За всичко е виновен татко, реши Маргарет. Стана толкова напрегнато, след като той започна да работи вкъщи, долу в мазето, с растенията си и със странните апарати. Рядко излизаше за глътка въздух.

А когато го правеше, не искаше дори едно фризби да хване.

Не оставаше и минутка с тях.

Мама също го забелязва, мислеше си Маргарет, докато тичаше, за да направи още едно впечатляващо хващане, точно преди да се сблъска със стената на гаража.

Седенето на татко вкъщи изнерви и мама. Тя се преструва, че всичко е наред. Но виждам, че се тревожи за него.

– Имаше късмет, Дебеланке – извика Кейси.

Маргарет мразеше да я наричат „Дебеланке“ дори повече отколкото „Принцесо“. Всички вкъщи шеговито й казваха „Дебеланке“, защото беше слаба като баща си. Тя бе висока като него, но беше взела правата кестенява коса, кафявите очи и матовия тен на майка си.

– Не ми викай така – тя хвърли червения диск към Кейси. Той го хвана на колене и го метна обратно към нея.

Около десет‑петнайсет минути си подхвърляха без много думи.

– Стана ми горещо – каза Маргарет, прикривайки с ръка очите си от следобедното слънце. – Хайде де влезем вътре.

Кейси метна фризбито към гаража и то падна на тревата. После забърза да настигне Маргарет.

– Татко винаги играе по‑дълго – заядливо каза той. – И подхвърля по‑добре. Ти хвърляш като момиче.

– Я стига! – изпъшка Маргарет, закачливо го потупа и се втурна към задната врата. – Ти хвърляш като шимпанзе.

– Как така татко си загуби работата? – по пита Кейси.

Тя премига. И спря. Въпросът я изненада.

– Ъ?

Бледото му луничаво лице стана сериозно.

– Имам предвид, защо? – попита той видимо притеснен.

Двамата с Кейси не бяха обсъждали това през четирите седмици, откакто баща им си бе у дома. А това беше доста необичайно, тъй като двамата бяха доста близки при тази разлика само от година във възрастта им.

– Искам да кажа, че бихме целия път до тук, за да може той да работи в Политехниката, нали? – попита Кейси.

– Аха. Ами… съкратиха го – каза Маргарет шепнешком да не би баща им да ги чуе.

– Но защо? Да не е взривил лабораторията или нещо подобно? – ухили се Кейси. Идеята, че неговият баща може да е взривил огромната научна лаборатория, му допадна.

– Не, не е взривил нищо – каза Маргарет, подръпвайки кичур от тъмната си коса. – Ботаниците работят с растения, нали знаеш. Нямат голям шанс да взривят нещо.

Двамата се разсмяха.

Кейси я последва в малката продълговата сянка, която хвърляше ниската къща в стил ранчо.

– Не съм сигурна какво точно се е случило – продължи Маргарет шепнешком. – Но дочух татко да говори по телефона. Мисля, че говореше с господин Мартинес. Шефът на неговия отдел. Помниш ли го? Дребният тих мъж, който беше на вечеря, когато барбекюто се запали.

Кейси кимна.

– Мартинес ли е уволнил татко?

– Вероятно – прошепна Маргарет. – От това, което дочух, има нещо общо с растения, които татко отглеждал, някакви опити, които не са се получили или нещо подобно.

– Но татко е много умен – настоя Кейси, сякаш Маргарет спореше с него. – Ако опитите са се объркали, той знае как да оправи нещата.

Маргарет повдигна рамене.

– Това е всичко, което знам – каза тя. – Хайде, Кейси. Да влизаме. Умирам от жажда!

Тя изплези език и изстена, за да покаже колко много й се пие вода.

– Ти си отвратителна – каза Кейси. Дръпна мрежестата врата и се шмугна пред нея така че да влезе вътре пръв.

– Кой е отвратителен? – попита госпожа Брюър откъм мивката и се обърна да поздрави и двамата. – Не ми отговаряйте.

Мама изглежда много уморена днес, помисли си Маргарет, като забеляза плетеницата от фини бръчки в ъгълчетата на очите й и първите сиви кичури в кафявата й дълга до раменете коса.

– Мразя тази работа – каза госпожа Брюър и отново се завъртя към мивката.

– Какво правиш? – попита Кейси, докато отваряше хладилника, за да си извади кутийка сок.

– Чистя скариди.

– Гадост! – възкликна Маргарет.

– Благодаря за подкрепата – сухо каза госпожа Брюър. Телефонът звънна. Избърсвайки с кърпа изцапаните си от скаридите ръце, тя се забърза през стаята към телефона.

Маргарет също си взе кутийка сок от хладилника, мушна отгоре една сламка и последва Кейси към антрето. Вратата на мазето, обикновено плътно затворена, когато господин Брюър работеше долу, сега беше леко открехната.

Кейси понечи да я затвори, но се спря.

– Да слезем и да видим какво прави татко – предложи той.

Маргарет изсмука със сламката последните капки сок и смачка празната кутийка.

– Добре.

Знаеше, че не бива да пречат на баща си, но любопитството й беше по‑силно. Той работеше там вече четири седмици. Бяха доставени какви ли не интересни уреди, лампи и растения. Повечето дни той прекарваше долу най‑малко осем или девет часа. И въобще не им беше показал какво прави.

– Аха. Да отидем – каза Маргарет. Къщата беше и тяхна все пак.

Освен това баща им може би просто чака те да проявят интерес. Може всъщност да се чувства засегнат, че през всичкото това време не са си направили труда да слязат долу.

Тя отвори широко вратата и двамата стъпиха на тясното стълбище.

– Ей, татко – извика развълнувано Кейси. – Татко, може ли да надникнем?

Бяха почти по средата на стълбите, когато баща им се появи най‑долу. Изгледа ги ядосано. На флуоресцентната светлина кожата му изглеждаше странно зеленикава. Стискаше дясната си ръка, а капчици кръв падаха на бялата му лабораторна престилка.

– Стойте далече от мазето! – изрева той с глас, какъвто никога не бяха чували.

Двете деца се свиха изненадани, че баща им крещи така. Обикновено той беше благ и кротък.

– Стойте далече от мазето! – повтори той, стиснал кървящата си ръка. – Да не сте посмели да слезете тук долу, предупреждавам ви!

– Добре. Всичко е опаковано – каза госпожа Брюър и пусна куфарите, които глухо тупнаха във входното антре. Тя надникна в дневната, където телевизорът гърмеше. – Дали може за минута да спрете да гледате телевизия и да кажете довиждане на майка си?

Кейси натисна копчето на дистанционното и екранът угасна. Двамата с Маргарет безропотно излязоха в антрето, за да прегърнат майка си.

Приятелката на Маргарет – Даян Манинг, която живееше точно зад ъгъла, ги последва в антрето.

– Колко време ще Ви няма, госпожо Брюър? – попита тя, загледана в двата издути куфара.

– Не знам – отвърна госпожа Брюър някак си малко нервно. – Сестра ми е приета в болница в Туксън тази сутрин. Мисля, че ще остана, докато се прибере у дома.

– Е, ще се радвам да наглеждам Кейси и Маргарет, докато Ви няма – пошегува се Даян.

– Я, стига! – каза Маргарет и извъртя очи. – Аз съм по‑голяма от теб, Даян.

– А аз съм по‑интелигентен и от двете ви – добави Кейси с характерната си скромност.

– Не се притеснявам за вас, деца – каза госпожа Брюър и нервно погледна часовника си. – Притеснявам се за баща ви.

– Не се тревожи – отвърна й Маргарет със сериозен тон. – Ще се грижим за него.

– Просто направете така, че да хапва нещо от време на време – каза госпожа Брюър. – Толкова е погълнат от работата си, че забравя да яде, ако не му се напомни.

Тук наистина ще е доста самотно без мама, помисли си Маргарет. Татко почти не излиза от мазето.

Бяха минали две седмици, откакто се беше разкрещял на двамата с Кейси да стоят далече от мазето. Оттогава те ходеха на пръсти, за да не го разгневят отново. Но през изминалите две седмици той почти не им беше казал и дума, с изключение на случайно „Добро утро“ и „Лека нощ“.

– Не се тревожи за нищо, мамо – каза Маргарет, като се опита да се усмихне. – Само се погрижи за леля Елианор.

– Ще се обадя, щом стигна в Туксън – каза госпожа Брюър и отново погледна нервно часовника си. Направи три големи крачки към вратата на мазето и извика – Майкъл, време е да ме закараш на летището!

След дълга пауза господин Брюър извика нещо отдолу. После госпожа Брюър отново се обърна към децата.

– Мислите ли, че ще забележи, че съм заминала? – запита тя с дълга въздишка. Искаше да прозвучи като шега, но очите й гледаха тъжно.

Секунди по‑късно от стълбището на мазето се чуха стъпки и баща им се появи. Той свали лабораторната си престилка и остана по джинси и яркожълта тениска. Хвърли престилката на парапета. Въпреки че бяха минали две седмици, ръката, която тогава кървеше, все още бе с дебела превръзка.

– Готови ли сме? – попита той жена си. Госпожа Брюър въздъхна.

– Така мисля – тя погледна безпомощно Маргарет и Кейси и бързо пристъпи към тях за последна прегръдка.

– Да вървим тогава! – нетърпеливо каза доктор Брюър. Вдигна двете чанти и изпъшка. – Леле! Колко дълго смяташ да останеш? Година? – после без да чака отговор тръгна с чантите към предната врата.

– Чао, госпожо Брюър – каза Даян и махна с ръка. – Приятен път!

– Как може да е приятен? – попита рязко Кейси. – Сестра й е в болница.

– Знаеш какво имам предвид – отвърна Даян, тръсна назад дългата си червеникава коса и извъртя очи.

Загледаха се в голямата кола, докато тя излизаше от входната алея. После и тримата се върнаха в дневната. Кейси взе дистанционното и отново включи телевизора.

Даян се излегна на дивана с пликче чипс, който ядеше и преди.

– Кой иска да гледа този филм? – запита Даян, като шумно мачкаше пликчето на чипса.

– Аз – каза Кейси. – Супер е! – той беше свалил на земята една от възглавниците на дивана и лежеше върху нея.

Маргарет седеше с кръстосани крака на пода, подпряла гръб на един фотьойл, и продължаваше да мисли за майка си и леля си Елианор.

– Супер е, ако искаш да гледаш хора, вдигнати във въздуха, а вътрешностите им да хвърчат навсякъде – каза тя в подкрепа на Даян.

– Аха. Супер е – каза Кейси без да откъсва очи от екрана на телевизора.

– Имам толкова домашни, че изобщо не знам защо седя тук – каза Даян, бъркайки в пликчето с чипса.

– Аз също – въздъхна Маргарет. – Мисля, че ще ги напиша след вечеря. Ти написа ли си по математика? Май си забравих учебника в училище.

– Шшшт – изшътка Кейси и ритна с маратонка в посока на Маргарет. – Това е много готин момент.

– Гледал ли си го тоя филм? – гръмогласно се изсмя Даян.

– Два пъти – призна си Кейси. Той се смъкна надолу и възглавницата от дивана, която Даян хвърли към него, мина над главата му.

– Хубав следобед е – каза Маргарет, като протегна ръце над главата си. – Може да излезем навън. Какво ще кажете? Да покараме колело или нещо друго.

– Да не мислиш, че още си в Мичигън? Тук винаги е хубав следобед – каза Даян, докато дъвчеше шумно. – Вече изобщо не обръщам внимание.

– Може заедно да си напишем домашното по математика – предложи Маргарет с известна надежда в гласа. Даян беше много по‑добра от нея по математика.

Даян вдигна рамене.

– Аха. Може – тя смачка пликчето и го пусна на пода. – Не смятате ли, че баща ви изглежда малко изнервен?

– А? Какво искаш да кажеш?

– Просто ми се вижда нервен – каза Даян. – Как се справя?

– Шшшт – настоя Кейси, вдигна плика от чипс и го метна обратно към Даян.

– Нали разбираш – уволнен и всичко останало.

– Мисля, че е добре – каза Маргарет замислено. – Всъщност не знам. Той прекарва цялото си време долу в мазето с някакви опити.

– Опити ли? Ей, хайде да отидем да видим! – тръсвайки косата си зад раменете, Даян скочи от дивана с черно‑бяла кожена дамаска.

Даян беше луда по всичко, свързано с наука. Математика и наука. Това пък бяха двата предмета, които Маргарет мразеше.

Даян трябваше да е от семейство Брюър, помисли си Маргарет с известна горчивина. Тогава татко вероятно щеше да й обръща внимание, щом си пада по нещата, по които и той си пада.

– Хайде – подкани ги Даян и се наведе да издърпа Маргарет от пода. – Той е ботаник, нали? И какво прави там долу?

– Сложно е – каза Маргарет, като направи опит да надвика експлозиите и стрелбата откъм телевизора. – Опита се да ми обясни веднъж. Но… – Маргарет се остави Даян да я изправи на крака.

– Млъкнете! – изкрещя Кейси, втренчен във филма. Цветовете от екрана се отразяваха върху дрехите му.

– Да не би да прави чудовище като Франкенщайн или нещо подобно? – запита Даян. – Или нов Робокоп? Би било супер, нали?

– Млъкнете! – повтори ядосано Кейси точно когато на екрана Арнолд Шварценегер се хвърляше напред.

– Има толкова растения и апаратура долу – каза Маргарет с известно неудобство. – Но не ни дава да ходим там.

– Ха! Да не е някаква супер тайна? – есмералдовозелените очи на Даян блеснаха от вълнение. – Хайде. Само ще надникнем.

– Не! Не мисля, че трябва – каза й Маргарет. Тя не можеше да забрави ядосания поглед на баща си преди две седмици, когато двамата с Кейси се бяха опитали да погледнат долу. Или пък начина, по който им се беше разкрещял никога повече да не слизат в мазето.

– Хайде да те видя! – предизвика я Даян. – Шубе ли те е?

– Не се страхувам – настоя Маргарет някак си пискливо. Даян винаги я предизвикваше да прави неща, които тя не искаше да прави. Защо ли е толкова важно за Даян да се прави на по‑смела от останалите, чудеше се Маргарет.

– Шубе те е! – повтори Даян. Тръсна пищната си червена коса и се запъти с бързи крачки към вратата на мазето.

– Даян, спри! – извика Маргарет, като я последва.

– Ей, почакайте! – извика Кейси, изключвайки телевизора. – Долу ли слизате? Изчакайте ме! – той бързо се изправи на крака и въодушевено се забърза да ги настигне при вратата на мазето.

– Не можем… – започна Маргарет, но Даян запуши устата й с ръка.

– Само ще погледнем набързо – настоя Даян. – Само ще гледаме. Няма да пипаме нищо. И след това се връщаме обратно тук.

– Добре. Аз ще вляза пръв – каза Кейси и хвана дръжката на вратата.

– Защо искаш да направим това? – запита Маргарет приятелката си. – Защо толкова искаш да слезем долу?

Даян вдигна рамене.

– По‑интересно е от решаването на задачи по математика – отвърна тя захилено.

Маргарет въздъхна. Беше победена.

– Добре, да вървим. Но запомнете – само гледаме, не пипаме нищо.

Кейси отвори широко вратата и тръгна надолу по стълбите. Стъпвайки на площадката, те изведнъж се оказаха обгърнати от горещ влажен въздух. Чуваха жуженето на електронната апаратура. А точно отдясно се виждаше блясъкът на ярките бели крушки на работното помещение на господин Брюър.

Това е доста забавно, помисли си Маргарет, докато тримата слизаха по покритото с линолеум стълбище.

Това е приключение!

Няма нищо лошо в това да се хвърли един поглед.

Тогава защо сърцето й биеше така лудо? Защо внезапно я полазиха тръпки?

– Гадост! Тук е горещо!

В момента, в който тримата стъпиха най‑долу, въздухът стана непоносимо горещ и плътен.

Маргарет пое дълбоко въздух. Внезапната промяна на температурата направо я задушаваше.

– Толкова е влажно – каза Даян. – Добре е за косата и кожата.

– В училище учихме за тропическите гори – каза Кейси. – Може би татко прави тропическа гора тук.

– Може би – неуверено каза Маргарет. Защо се чувстваше толкова странно? Дали просто защото бяха нахлули в територията на баща й? Или защото правеха нещо, което той им беше казал да не правят?

Тя се позабави, оглеждайки се и в двете посоки. Мазето беше разделено на две големи правоъгълни помещения. Отляво в тъмното беше незавършената стая за игри. В средата едвам се виждаха очертанията на масата за тенис.

Работното помещение вдясно бе ярко осветено – толкова ярко, че те трябваше да премигат, докато очите им привикнат. Големи халогенни лампи хвърляха бяла светлина от тавана.

– Леле! Вижте! – извика Кейси ококорен, пристъпвайки към светлината.

Нагоре към лампите се бяха проточили десетки високи лъскави растения с дебели стъбла и широки листа, засадени гъсто едно до друго в огромно ниско корито с черна пръст.

– Като в джунгла е! – възкликна Маргарет, следвайки Кейси в ослепително бялото пространство.

Растенията наистина приличаха на растения от джунглата – едни бяха като лиани с листа, други – високи като дървета с дълги гладки ластари. Имаше крехки папрати и растения с възлести светло бежови корени, които стърчаха от почвата като кокалести колене.

– Прилича на тресавище или нещо подобно – каза Даян. – Тези неща баща ви е отгледал само за пет‑шест седмици, така ли?

– Аха. Без никакво съмнение – отвърна Маргарет, загледана в огромните червени домати на гладкото жълто стъбло.

– О‑о! Я пипни това! – каза Даян. Маргарет обърна поглед към приятелката си, която галеше с ръка големия плосък лист с формата на сълза.

– Даян, не трябва да пипаме…

– Знам, знам – каза Даян без да изпуска листа. – Но само го докосни.

Маргарет неохотно се подчини.

– Нямам усещане за листа – каза тя, а Даян се отмести, за да разгледа една огромна папрат. – Толкова е гладко. Като стъкло е.

Тримата стояха няколко минути под ярките бели лампи, оглеждаха растенията, докосваха дебелите стъбла и галеха гладките топли листа, изненадани от огромните плодове, които бяха родили някои растения.

– Много е горещо тук – оплака се Кейси. Той свали през глава тениската си и я хвърли на пода.

– Какво тяло! – опита се да го подразни Даян.

Той й се изплези. После сините му очи се разшириха и той като че ли замръзна от изненада.

– Ей!

– Кейси, какво има? – попита Маргарет и забърза към него.

– Това… – той сочеше високо растение, приличащо на дърво. – То диша.

Даян се разсмя.

Но Маргарет също го чу. Тя стисна голото рамо на Кейси и се заслуша. Да. Чуваше дишане и звукът сякаш идваше от високото дърво с много листа.

– Какво ви става? – запита ги Даян, като видя озадаченото изражение на лицата им.

– Кейси е прав – каза тихо Маргарет, заслушана в равномерния ритмичен звук. – Можеш да чуеш дишането му.

Даян извъртя очи.

– Може да е настинало. Може да се е задавило с някой ластар – тя се разсмя на собствената си шега, но двамата й приятели не се засмяха. Тя се приближи. – Не го чувам.

И тримата се заслушаха. Тишина.

– Престана… – каза Маргарет.

– Престанете – скара им се Даян. – Няма да ме изплашите!

– Ама, наистина – възрази Маргарет.

– Ей, я погледнете това! – Кейси се беше доближил до нещо друго. Стоеше пред висок стъклен шкаф, поставен срещу растенията. Малко приличаше на телефонна будка с един рафт на височината на раменете им и с хиляди жички отзад и отстрани.

Маргарет проследи с поглед жиците, които отиваха към подобна стъклена будка на около метър разстояние. Между двете будки имаше нещо като електрически генератор, който изглежда беше свързан и с двете.

– Какво ли може да е това? – попита Даян и бързо се приближи до Кейси.

– Не пипайте нищо – предупреди ги Маргарет, хвърли последен поглед на дишащото растение и се доближи до тях.

Но Кейси се беше протегнал към стъклената врата на будката.

– Само искам да видя дали това ще се отвори – каза той.

Натисна стъклото и се облещи.

Цялото му тяло се разтресе и започна да вибрира. Главата му се мяташе лудо на всички страни. Очите му се извъртяха навътре.

– О, помощ! – само успя да извика той, докато тялото му трептеше и се тресеше все по‑силно и по‑бързо. – Помогнете ми! Не мога да спра!

– Помогнете ми!

Цялото тяло на Кейси се тресеше, сякаш през него минаваше електрически ток. Главата му се мяташе, очите му гледаха с див, замъглен поглед.

– Моля ви!

Маргарет и Даян стояха втрещени, със зяпнали от ужас уста. Първа се съвзе Маргарет. Тя се хвърли към Кейси и посегна да го изтегли от стъклото.

– Маргарет, недей! – изпищя Даян. – Не го докосвай!

– Но ние трябва да направим нещо! – извика Маргарет.

На момичетата им трябваше известно време, за да осъзнаят, че Кейси е престанал да се тресе. И че се смее.

– Кейси? – запита Маргарет, втренчена в него, а ужасът, изписан на лицето й, отстъпи място на почудата.

Той се беше облегнал на стъклото, тялото му беше спокойно, устата му – разтегната в широка закачлива усмивка.

– Вързахте се! – обяви той и започна да се смее все по‑силно и по‑силно, като ги сочеше и повтаряше едно и също през победоносния си смях – Вързахте се! Вързахте се!

– Не е смешно! – изкрещя Маргарет.

– Ти преструваше ли се?! Не мога да повярвам! – извика Даян с пребледняло лице и трепереща долна устна.

Двете момичета скочиха върху Кейси и го събориха на пода. Маргарет седна върху него, а Даян натискаше раменете му надолу.

– Вързахте се! Вързахте се! – повтаряше той, като спираше единствено когато Маргарет гъделичкаше корема му толкова силно, че не можеше да говори.

– Ти, гадина такава! – извика Даян. – Малка гадина!

Боричкането приключи внезапно от глухо изпъшкване, което дойде от другия край на помещението. И трите деца вдигнаха глава и се загледаха по посока на звука.

Голямото мазе беше утихнало и се чуваше само тяхното дишане.

– Какво беше това? – прошепна Даян. Заслушаха се.

Още едно слабо изпъшкване, тъжно и приглушено като звук на саксофон.

Ластарите на едно растение, което приличаше на дърво, внезапно клюмнаха, сякаш змии се спуснаха към земята.

Още едно глухо, тъжно стенание.

– От… растенията е! – каза Кейси вече с уплашено изражение. Той избута сестра си от себе си и се изправи на крака, като се опита да среши с пръсти разчорлената си руса коса.

– Растенията не плачат и не стенат – каза Даян с поглед към огромното корито с растения, които изпълваха помещението.

– Но тези го правят – каза Маргарет. Ластарите се раздвижиха като човешки ръце и заеха друго положение. Тримата отново чуха дишането – глухо и равномерно. После – въздишка сякаш изпуснат въздух.

– Да се махаме оттук – каза Кейси, приближавайки се към стълбите.

– Тук определено е страшничко – каза Даян и го последва, но погледът й се задържа върху движещите се и стенещи растения.

– Сигурна съм, че татко може да ни обясни – каза Маргарет. Думите й трябваше да вдъхнат спокойствие, но гласът й трепереше. Тя пристъпи назад към стълбите, следвайки Даян и Кейси.

– Баща ви е странен! – каза Даян, когато стигна до прага.

– Не, не е! – бързо възрази Кейси. – Той върши важна работа тук.

Високо растение подобно на дърво въздъхна и се наклони към тях като повдигна ластари сякаш да ги повика, да ги покани да се върнат обратно.

– Дайте по‑бързо да се махаме оттук! – възкликна Маргарет.

И тримата бяха останали без дъх, когато стигнаха най‑горното стъпало. Кейси затвори вратата добре и се увери, че бравата е щракнала.

– Странно! – повтори Даян, като си играеше нервно с кичур от дългата си червена коса. – Наистина странно! – това явно беше нейната фраза на деня. Маргарет трябваше да признае, че в случая беше съвсем подходяща.

– Ами, татко ни предупреди да не ходим долу! – каза Маргарет, като се опитваше да си поеме дъх. – Вероятно е знаел, че ще ни се види страшно и че няма да го разберем.

– Махам се оттук – каза Даян сякаш на шега. Тя излезе през мрежестата врата и се обърна към тях. – Искаш ли да оставим математиката за по‑късно?

– Аха. Разбира се – каза Маргарет, продължавайки да мисли за стенещите движещи се растения. Някои като че ли се протягаха към тях, като че ли ги викаха. Но, разбира се, това беше невъзможно.

– До скоро – каза Даян и се затича по входната алея.

Точно когато изчезна, тъмносиньото комби на баща им зави иззад ъгъла и пое по алеята.

– Върна се от летището – каза Маргарет. Тя се извърна от вратата към Кейси, който беше на няколко метра зад нея в антрето. – Затворена ли е вратата на мазето?

– Аха – отвърна Кейси и погледна, за да се увери. – Няма начин татко да разбере, че ние…

Той се спря, зяпна, но не издаде никакъв звук.

Лицето му пребледня.

– Тениската ми! – възкликна Кейси, плясвайки се по голите гърди. – Забравих я в мазето!

– Трябва да си я взема – каза Кейси. – Иначе татко ще разбере…

– Вече е късно – прекъсна го Маргарет, загледана към алеята. – Той вече идва по алеята.

– Трябва ми само секунда – настоя Кейси с ръка на бравата на вратата за мазето. – Ще изтичам долу и веднага се връщам!

– Не! – Маргарет напрегнато стоеше по средата на тясното антре между входната врата и вратата на мазето, очите й гледаха към входа. – Той паркира. Излиза от колата.

– Но той ще разбере! Ще разбере! – извика Кейси високо, почти разплакано.

– Е, и?

– Не помниш ли колко ни се ядоса миналия път? – попита Кейси.

– Разбира се, че си спомням – отвърна Маргарет. – Но няма да ни убие само защото сме надникнали при растенията му. Той…

Маргарет спря. Приближи се до мрежестата врата.

– Ей, почакай.

– Какво става? – попита Кейси.

– Бързо! – Маргарет се обърна към него и размаха ръце. – Върви! Слизай долу, бързо! Господин Хенри от съседната къща. Спря татко. Говорят нещо на алеята.

Със силен вик Кейси отвори вратата на мазето и изчезна. Маргарет чу как бързо слиза по стълбите. После чу стъпките му да заглъхват в посока на работното помещение на баща им.

Бързо, Кейси, мислеше си тя, застанала на пост при предната врата и гледайки как баща й заслонява с ръка очите си от слънцето, докато говори с господин Хенри.

Бързо.

Знаеш, че татко никога не говори дълго със съседите.

Изглежда само господин Хенри говори. Може би моли татко за услуга, помисли си Маргарет. Господин Хенри не го биваше много – не беше сръчен като доктор Брюър. Така че все молеше бащата на Маргарет да отиде и да помогне за поправката или инсталирането на нещо.

Баща й сега кимаше със стисната усмивка.

Бързо, Кейси.

Връщай се обратно. Къде си?

Все още с ръка над очите си, доктор Брюър бързо махна на господин Хенри. После двамата мъже се завъртяха и всеки бързо тръгна към къщата си.

Бързо, Кейси.

Кейси, той идва! Бързо! Маргарет го подканяше наум.

Не е нужно толкова много време, за да вземеш една тениска от пода и да изтичаш нагоре по стълбите.