Спасена душа

През един горещ юлски ден хан Крум се връщаше на кон, неочаквано над главата му се надвеси ангелът на смъртта и замахна с огнен меч. Боилите, които придружаваха хана, се втурнаха към него и го отнесоха. Когато влязоха в двореца и положиха върху позлатения одър царя на българите, ангелът на смъртта се изправи невидим до главата му, прибра тънкия си меч и зачака…

В голямата тронна зала влязоха двамина млади мъже със сребърни ризници, с тежки къси мечове на бедрата и островърхи позлатени шлемове. Те бърже приближиха до одъра, паднаха на колене от двете страни на баща си и наведоха глави. Полека и мъчително хан Крум отвори очи. Погледна надясно - опари го мрачният поглед на по-големия му син. Той беше страшен човек. Ръката му тежеше върху одъра - черна и корава ръка - и усети, че стиска студен камък. Обърна се наляво и срещна сините кротки очи на Омуртага. Нежна милувка затопли челото му. Изведнъж душата на болния се проясни.

- Ти не си човек, а гълъб, сине мой - промълви ханът и дълго гледа Омуртага в очите.

Хан Крум дълбоко въздъхна и пак затвори очи.

Старият боил с треперещи ръце вдигна високо короната. Тръгна към Омуртага. Боилите измъкнаха мечовете си, вдигнаха ги нагоре за клетва. Куцият дявол изхвръкна навън с проклятие, а ангелът на смъртта поведе нагоре спасената душа.

(215 думи)

(По Ангел Каралийчев)

От „Приказка за гвоздеите“

Един баща имал буен и неразумен син. Вместо да оре нивата или да помогне с нещо вкъщи, по цял ден синът му обикалял селото и правел бели на хората…Цяло село пропищяло от него - беля след беля, злина след злина и само като го видели, хората отдалече го заобикаляли. Никой не смеел да му каже дума напреко и всички на стария му баща се жалвали. Слушал старият човек и мълчал, гледал в земята и вдигал рамене, ала след като хората си отминавали, той отивал до вратата на къщата и забивал в нея гвоздей. Гвоздеите били дълги, с големи глави и след всяка беля на сина си старецът дълго чукал с теслата дъбовата врата, блъскал с все сила, та да може ядът му да мине…Вратата от дървена станала желязна, та селяните не тропали вече по нея с рька, а само с тояга.

Ала момъкът обикнал най-хубавата мома в селото, а онази не искала да го види такъв, какъвто го знае от хорските приказки…

И станала с него голяма промяна… Всеки ден правел по някоя добрина - на този ще помогне да избута кола през брода, на друг ще измайстори нов палешник, на трети торба с орехи ще донесе... И след всяка добрина вадел от вратата по един гвоздей.

- Е, тате - рекъл един ден той, - я погледни вратата - един гвоздей не остана по нея!

Старецът приближил до дъбовата врата, прекарал ръка по нея, поклатил глава и му отвърнал:

- Гвоздеите ги няма, синко, но дупките са останали!

(236 думи)

(По Георги Константинов)

Из «Под игото»

Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора.

Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата, който като лястовичка пееше, деня и нощя, и между високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени. Фенерът светеше, окачен на клончето на едно люлеково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлеки над главите на челядта.

А тя беше многобройна…

Марко имаше свой практически възглед за възпитанието. Човек малообразован, от прежното време, той със своя естествен здрав смисъл разбираше добре човешката природа и знаеше, че онова, което се запрещава, по силно се желае. По тая причина, за да ги заварди от наклонност към кражба, той поверяваше на децата си ключа от ковчега с парите

(130 думи)

(Иван Вазов)